Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Джейми погледна извивката на главата на малкия Джеми, поръсена с меден пух, който сияеше на огъня. Протегна ръце и след леко колебание Роджър внимателно му подаде спящото бебе.

— Balach Boidheach — прошепна Джейми, когато бебето се размърда до гърдите му. — Кротко, кротко. — Погледна към Роджър. — Искаше да ми кажеш нещо.

Роджър кимна.

— Да, но не от мое име. Може да се каже, че това е съобщение, което трябва да ти предам от друг човек.

Джейми изви питащо вежда в жест така привичен за Бриана, че Роджър се сепна вътрешно. За да прикрие това, се прокашля.

— Ами… аз… когато Бриана мина през камъните на Крейг на Дун, аз бях принуден да чакам няколко седмици, преди да мога да я последвам.

— Така ли? — Джейми изглеждаше напрегнат, както винаги когато ставаше дума за каменните кръгове.

— Отидох в Инвърнес — продължи Роджър, като се взираше в тъста си. — Останах в къщата, където живя баща ми и доста време преглеждах документите му. Той пазеше всичките си писма и всякакви стари боклуци.

Джейми кимна, явно се питаше какво ли иска да му каже Роджър, но беше твърде възпитан, за да го прекъсне.

— Намерих едно писмо. — Роджър си пое дълбоко дъх, усещаше как сърцето бумти в гърдите му. — Запомних го наизуст, защото си мислех, че ако открия Клеър, ще ѝ го кажа. Но после, когато я открих… — сви рамене — … вече не знаех дали трябва да ѝ го казвам… или на Бриана.

— И ме питаш дали да им го кажеш? — Фрейзър изви объркан вежди.

— Може би. Но после ми хрумна, че това писмо всъщност се отнася повече до теб, отколкото до тях. — Роджър усети, че изпитва известно съчувствие към Фрейзър.

— Сигурно знаеш, че баща ми беше свещеник, нали? Писмото беше до него. Вероятно е защитено от тайната на изповедта… но предполагам, че смъртта разтваря този печат.

Роджър си пое дълбоко дъх и затвори очи, видя черните наклонени букви по страницата, изписани със старателния и ъгловат почерк. Беше ги чел стотици пъти, беше сигурен във всяка дума.

Скъпи Родж,

Има нещо, което ми тежи на сърцето. Освен Клеър (каза той с ирония). Лекарите твърдят, че ако се пазя, ще изкарам още години и аз се надявам да се получи — но едва ли. Монахините в училището на Бри обикновено плашат децата с ужасната участ, която очаква грешниците, които умират неизповядани и непростени; проклет да съм (прощавай за израза), ако се страхувам от онова, което ме чака отвъд… ако изобщо има нещо. Но все пак има някакъв шанс, нали?

Това не е нещо, което мога да кажа на енорийския си свещеник, по очевидни причини. Съмнявам се, че ще види грях в него, дори ако не се измъкне от изповедалнята, за да се обади тайно в психиатрията!

Но ти си свещеник, Родж, макар и не католик — и по-важното е, че си ми приятел. Не е нужно да отговаряш на това; едва ли има възможен отговор. Но можеш да ме изслушаш. Това е една от големите ти дарби — да слушаш. Казвал ли съм ти го?

Ето, отлагам, макар че не знам защо. Най-добре да започвам.

Сигурно си спомняш услугата, за която те помолих преди няколко години — за надгробните плочи в Сейнт Килда? Ти си добър приятел и никога не ме попита, но е време да ти кажа защо.

Бог знае защо старият Черен Джак Рандал е погребан на шотландски хълм, вместо да бъде откаран у дома в Съсекс и да бъде погребан там. Вероятно на никого не му е пукало достатъчно, за да го стори. Тъжно; надявам се да не е било така.

Но той е там. Ако Бри някога се поинтересува от историята на рода си — от историята на моярод, — ще го потърси и ще го открие там; мястото на гроба му е споменато в семейните документи. Ето защо те помолих да сложиш и другия камък до него. Той ще изпъква — останалите камъни в онова гробище са порутени от времето.

Клеър ще я заведе някой ден в Шотландия; сигурен съм. Ако отиде до Сейнт Килда, ще го види — никой не влиза в старо гробище, без да обиколи надгробните камъни. Ако Бри се чуди, ако иска да научи повече — ако попита Клеър — е, само това мога да направя. Направих този жест; ще оставя на съдбата да реши какво ще се случи, когато си отида.

Знаеш какво говореше Клеър, когато се върна. Направих всичко по силите си да ѝ го избия от главата, но тя не поддаваше. Господи, тя е упорита жена!

Сигурно няма да одобриш това, но когато дойдох да те видя за последно, наех кола и отидох на онзи проклет хълм — на Крейг на Дун. Казах ти за вещиците, които танцуваха в кръга точно преди Клеър да изчезне. И като си спомнях тази зловеща гледка, аз застанах сред камъните в ранната утринна светлина и почти ѝ повярвах. Докоснах един. Нищо не се случи, разбира се.