Саймън Грийн - Светът на мъглите

И при най-доброто програмиране можеха да се появят отклонения.

Кат увисна с крака надолу от улука на „Черният трън“ и тревожно се намръщи, когато откри, че кепенците на таванския прозорец бяха леко открехнати. Не й подхождаше да бъде толкова безгрижна. Той разтвори кепенците, хвана се за стоманените халки над прозореца и се шмугнал стаичката на мансардата.

Въздухът бе леден, беше запалена само една лампа. Той затвори плътно кепенците. Сайдър се бе разположила на един стол край камината и се взираше в танцуващите пламъци. Изглеждаше уморена, съсипана и огорчена. Не се бе сдобила с уговорената плячка, а „Черният трън“ все още беше затворен. Сайдър се бе постарала да поправи каквото може, но ресурсите й бяха на привършване. Да бъдеш беден в Пристанището на мъглите бе равносилно на престъпление, което се наказваше жестоко със смърт по студените и безмилостни улици. Кат яростно сбърчи чело. Той беше все още добър катерач по покривите, а един опитен крадец винаги можеше да се сдобие с пари. По един или друг начин.

Сайдър усети, че се приближава и се усмихна, ала очите й останаха празни, ледени и отсъстващи. Тя се изправи да го посрещне и той обви ръце около шията й. За миг тя се облегна на него, щастлива, че все още я прегръщат и утешават, но после го отблъсна и надяна на лицето си непоколебимата решителна, добре овладяна маска. Усмихна се на разочарованото му лице и топло го целуна.

— Време беше да се завърнеш. Къде си скитал?

Кат се помъчи да й обясни със знаци онова, което бе научил от водача на патрулите. Бе озадачен; Сайдър изглеждаше извънредно спокойна, почти разсеяна, докато следеше движенията му. Когато той приключи, тя го целуна бързо и отиде до огледалото на стената, за да огледа лицето и прическата си. Той наблюдаваше устните й в отражението.

— Не се тревожи от Имперската флота, скъпи. Докато издържа щитът на есперите, те не могат да ни засегнат. Що се отнася до чумавата, чух, че обявената награда за главата й е изкусителна, ала ние сме крадци, а не щедро платени ловци. Остави тази работа за онези, които проявяват вкус към нея. Разбрахме ли се?

Кат кимна неохотно.

— Добре. А сега, имам нова работа за теб. Трябва да се срещна с пристанищния директор Стийл.

Кат повдигна вежди и Сайдър се разсмя.

— Не се тревожи, скъпи. Едно време със Стийл имахме общ бизнес. Напоследък той се е снабдил е доста красив сапфир, а аз имам купувач за такъв скъпоценен камък. Уредих със Стийл покупката на сапфира, ала когато се свързах с него преди час, той наруши споразумението ни и отказа да ми продаде съкровището си независимо от цената. Всъщност той беше непростимо груб с мен. Но ние не можем да оставим тази работа насред, нали? Животът ми зависи от този сапфир, Кат. Печалбата от продажбата му ще бъде предостатъчна да покрием загубите и разрушенията. Сега не притежавам нищо и това е чист банкрут. И така, самопоканих се на вечеря със Стийл. Няма да бъде трудно; скъпият Джиджиън обича да демонстрира кулинарните си способности, а и обикновено взаимно се наслаждаваме на компанията си. Всичко зависи от това кога ще се появиш, Кат. Докато го забавлявам, ти ще проникнеш в жилището му и ще отмъкнеш сапфира.

Кат се усмихна учтиво. По-добре да си бе останал на покрива.

— Знаех си, че ще одобриш плана ми — просия Сайдър.

Мъглата се спускаше ниско над тесните улички, докато Топаз изчакваше нетърпеливо патрула. Тя се кълбеше около нея и поръсваше със ситни капчици косата и наметалото й. Видимостта бе слаба, високите каменни сгради приличаха на непроницаеми, болнави бледи сенки. Единственият уличен фенер разпръскваше храбро виещата се сивееща пелена, капчица кехлибарена светлина в море от безкрайно сиво. Поне бе спряло да ръми.

Въртю беше мъртъв. Топаз разтегли устните си в усмивка. С неговата смърт вендетата й бе изпълнена докрай, би предпочела да го умъртви със собствените си ръце, ала това вече нямаше значение. Достатъчно бе, че е мъртъв. Тя чувстваше как огромен товар се е свлякъл от плещите й и въпреки това…

„Какво да правя сега? Нуждая се… от нещо в живота си; нещо, което да му придаде форма и цел.“

Години наред тази функция бе изпълнявал Майкъл. Последва вендетата. А сега… накъде? Тя леко смръщи вежди. Беше командир на стражата. Майкъл би го счел за забавно, но Топаз бе намерила сигурност и спокойствие в работата си. Още от самото начало я бяха приели без да се ровят в досието й, въпреки че не знаеха коя е и какво бе вършила в миналото си. Може би чрез стражата щеше да се отплати на Света на мъглите за доброто, което й бе сторено, за това, че й бяха гласували доверие и й бяха предоставили убежище от Империята.