Саймън Грийн - Светът на мъглите

Кат приклекна неудобно върху асфалтирания покрив на сградата и занаднича нетърпеливо към жилището на Стийл, очаквайки сигнала на Сайдър. Пристанищният директор Стийл живееше точно в сърцето на Техническия квартал, сред площ, снабдена с висока техника, което караше Кат да бъде нащрек. Повечето от сградите представляваха сурови и мрачни масивни кубове от цимент и стъкло, останки от първоначалната Имперска колония. По тях нямаше улесняващи изпъкналости или вдлъбнатини, освен това гъмжаха от охранителни съоръжения. Най-лошото бе, че всички изглеждаха еднакви като еднояйчни близнаци и Кат се страхуваше да не се заблуди. Той се навъси и се огледа в сивеещата плътна мъгла. Щеше да изпита облекчение, когато приключеше операцията и се завърнеше към добре познатите дървени покриви със сгъвки, чупки и фронтони.

Нагревателните елементи в ръкавиците му отново бяха изчерпали енергията си и той заудря китките си една о друга, за да им влее свеж приток на кръв. Поне гъстата виеща се мъгла и сипещия се сняг означаваха, че силуетът му лесно можеше да се слее с белотата на заобикалящия го пейзаж. Поне веднъж белият термичен костюм да му е от полза. Кат надникна надолу към жилището на Стийл, но не получи ответния знак, както се бяха уговорили със Сайдър. Тягостно си помисли, че двамата са се излегнали спокойно пред пращящия огън, отпиват от греяното вино и коментират пищните ястия, с които възнамеряваха да се нагостят. Червата му силно закуркаха. Той въздъхна, сетне се взря с негодувание през мъглата в блестящо осветеното жилище отдолу под него.

Апартаментът на Стийл на първия етаж бе топъл, уютен, постлан с необичайно дебели килими. Стените бяха изпъстрени с гоблени и декоративни пана, повече за да предпазват от студа и да прогонват впечатлението за мраз. Колониалните сгради не бяха предназначени за продължително обитаване, затова и не бяха приятна гледка за окото. Комфортът и украсата бяха отложени за по-късно, когато му дойдеше времето. Това подсказваше за неспокойната и тревожна история на Пристанището на мъглите — период, който не само че бе продължил стотици години, но и проявяваше предпочитание към сградите от камък и дърво в стила на по-късните времена.

В просторната дневна на Стийл имаше елементи на висока техника и най-различни предмети редом с малки статуетки от злато, никел и сребро. Стийл се смяташе за колекционер, макар вкусът му да бе откровено отблъскващ и примитивен. Различните столове и кушетки бяха добре подредени и елегантни, ала и достатъчно масивни и обемисти, за да издържат тежестта на директора. Той беше преди всичко прагматичен човек. Единственият голям прозорец имаше синкав оттенък на фибростъкло, ала другите мерки за сигурност бяха старателно замаскирани. Дори по-голямата част от стъклото бе завесена с тежки пердета.

Сайдър разреши на Стийл да поеме наметалото й и да го окачи и закрачи захласнато из стаята. Всеки път, когато посещаваше директора, откриваше, че се е сдобил с някоя нова скъпа джунджурия. Жалко, че бе дошла само за сапфира…

— Какво те води при мен, Сайдър?

Тя извърна бавно лице към Стийл, уверена, че излъчва поразителен чар с робата си от огненочервен атлаз, силно пристегната под гърдите й.

— Имах да приказвам с теб, а ти не отговори на обажданията ми. И така, ето ме тук. Радваш ли се на присъствието ми, скъпи?

Стийл неочаквано се усмихна.

— Да, да. Имах нужда от интимна компания. Сега приготвям вечеряха. Ще бъдеш ли така мила да я споделиш с мен?

— Сигурен ли си, че е достатъчна да задоволи апетита и на двама ни?

Стийл се изкикоти и самодоволно се потупа по корема.

— Скъпа моя Сайдър, винаги разполагам с меню за двама.

— Тогава ще се радвам да споделя вечерята ти. В края на краищата, ти си най-възхитителният шеф в Пристанището на мъглите. — Сайдър млъкна и се вторачи любопитно в Стийл. — Има ли нещо, Джиджиън? Изглеждаш ми… доста угрижен.

Сайдър демонстрираше само протоколна учтивост и двамата отлично знаеха това. Стийл имаше ужасен вид. Лицето му бе изпито и измъчено, сякаш по него бяха танцували вещици, а под очите му имаше дълбоки сенки от недоспиване. Въпреки масивната му фигура човек оставаше с впечатление за сръчност и еластичност на крайниците му, ала сега цялото му туловище изглеждаше вяло, а движенията му бяха бавни и замислени, сякаш преживяваше съкрушителна новина.