Саймън Грийн - Светът на мъглите

Топаз подаде на Стийл чаша горещо кафе.

— Стийл, ти си най-големият късметлия, когото някога съм срещала. Ако твоят тайнствен приятел не се бе появил тъкмо навреме, за да удари Мери, всички щяхме да сме с прогорени мозъци.

— Не мисли, че не го съзнавам, Топаз. — Стийл сгря треперещите си пръсти в стените на чашата и кимна в знак на благодарност към изследователката. Кафето ухаеше ароматно. Ако не бе пил по-добро, щеше да се закълне, че това е най-вкусното нещо на света.

— Един сержант от стражата ми каза, че ти си се сблъскала с Мери по пътя си за насам.

Топаз мрачно се усмихна.

— Струва ми се, че и аз извадих късмет. Тренингът ми на изследовател ме предпази от най-страшната от песните й, а и тя не дочака, за да ме довърши. — Тя хвърли остър поглед към Стийл.

— Нима си се изправил срещу Мери, въоръжен само с револвер?

Стийл смутено сви рамене.

— Бях твърде вбесен от появата й, за да се уплаша. Знаех, че нямам големи шансове, но… не можех да я оставя да се изплъзне току-така. Трябваше да се опитам да спечеля битката, нали?

Топаз се усмихна.

— Стийл, за теб все още има надежда.

И двамата се засмяха, Стийл се намести удобно върху стола си и отпи деликатно от ароматното кафе. Беше истинско, неподправено. Откъде, по дяволите, бе намерила натурално кафе? Въздържа се да я попита. Това щеше само да я смути. Кризата бе преодоляна, той бе все още жив, а Пристанището на мъглите — в безопасност. Сполетяло ги бе нещо чудовищно, ала те го бяха преодолели. Той се огледа и се усмихна кисело. Не бе излязъл от тази бъркотия съвсем незасегнат. Дневната му представляваше жив погром — цялата оплескана в кръв, с изпотрошени стъкла. Бе повикал майстор да смени счупения прозорец и не искаше да мисли колко ще му струват щетите. Засега плътно го бе завесил, като се преструваше, че не усеща студа. Когато си мислеше за това, Стийл открих изненада колко малко всъщност го интересува. Той бе жив, космодрумът бе в безопасност… Ала не беше зле да си помисли и за дневната си.

Стражата бе арестувала Мери, все още в безсъзнание. В болницата щяха да я държат в изолация, докато пристанищните еспери не откриеха някакъв начин да се справят с програмата й. Тя не бе виновна за онова, което бе сторила; Мери бе само поредната жертва на Империята. В Пристанището на мъглите имаше много такива.

Върху кушетката срещу Стийл, донякъде посъживена и възстановила духа си, се беше разположила Сайдър, обвила с ръце Кат, който бодро се грижеше за бинтованата си дясна ръка, счупена върху челюстта на Мери. Стийл заразглежда замислено младия крадец и Топаз проследи посоката на погледа му.

— Знаеш ли нещо за него, Стийл?

— Нищо. Катерач по покривите, като се взреш в него, но не е произнесъл нито дума досега. Просто изникна от нищото и спаси живота и на двама ни като по чудо. Мисля, че заслужава награда.

— Забравих за това.

— Но той не е…

— Остави го, Стийл, точно сега много повече ме интересува какво прави в жилището ти една от най-известните укривателки на крадени вещи в Пристанището на мъглите.

Стийл хвърли бегъл поглед към Сайдър, усмихна се леко и се съсредоточи върху ароматното си кафе. Топаз го изгледа раздразнено, стана от стола си и отиде до кушетката. Кат я наблюдаваше внимателно, а Сайдър грациозно се усмихна и учтиво кимна за поздрав.

— Как се чувстваш, Сайдър?

— Нали съм жива, изследовател. Междувременно аз съм посредник на този млад мъж. Кога може да си получи наградата?

— Ще си я получи, но първо трябва да ми отговори на няколко въпроса. Прилича ми твърде много на един крадец който веднъж се вмъкна в жилището ми и отмъкна един кристал с памет.

Кат се усмихна невинно, а Сайдър се долепи до него.

— Страхувам се, че никога няма да разберем, изследовател. За нещастие той е глухоням и не може да отговаря на никакви въпроси.

Топаз се извърна и отвратена поклати глава. Стийл тихичко се изкикоти, улови погледа на Кат и му направи знак с ръка да напусне стаята. Кат поклати глава ухилен. Изправи се бързо, прекрачи до разбития прозорец, отметна завесата и изчезна в плътната мъгла. Стийл повдигна въпросително вежди, ала Сайдър само му се усмихна.

— Ако всичко е наред с теб, Джиджиън — заяви тя, — ще се радвам да се върна в кръчмата си. Искам да махна тези кървави петна от дрехите си, преди да са засъхнали.

— Разбира се. Сигурен съм, че Топаз ще ти осигури ескорт.

— Благодаря, няма да е необходимо.

Сайдър се изправи на крака, леко трепереща от протестиращите и изпотрошени ребра. Стийл се измъкна от креслото си и я изпрати до вратата. Загърна я с наметалото и й разтвори вратата. Сайдър поспря за миг.