Саймън Грийн - Светът на мъглите

Бавни стъпки нарушиха тишината й Топаз трескаво се озърна. Стражите и щяха да постъпят далеч по-добре, ако бяха засекли всички сектори в този квартал до полунощ. Тя се намръщи, щом видя да се приближава само един човек. Скриптящите звуци на обувките по снега отекваха ясно в кристалния въздух. Тя се извърна към шума и посегна машинално към револвера разрушител.

Мери Тифона изникна бавно от сивкавата мъгла, загърната в мръсно парцаливо наметало. Изпитото й лице и ръцете й бяха изложени на студа и по тях вече се забелязваха следи от премръзване. Тя се усмихваше, а очите й бяха кристално ясни, но кипящият параноиден ум я издаваше. Топаз веднага разбра коя бе тя. Само една сирена можеше да разпознае друга сирена. Тя долови силата, която бликаше от нея като всепоглъщащ огън и усети как устата й пресъхват. Откакто се помнеше, бе най-могъщата сирена. Сега увереността й бе разколебана. Поиска й се да избяга. Дори през щитовете си мозъкът на Мери гореше като пламтяща светлина. Дълбоко в съзнанието й Топаз разпозна почерка на Империята; тъмни и диви страсти, които прорязваха мозъка на сирената като червеи в паднала ябълка.

Топаз хвърли поглед към посоката, откъдето се бе появила Мери и не зърна нищо обезпокоително освен непрогледна сива, влачеща се мъгла. Дори да се бе завърнал навреме патрулът й нищо не можеше да направи… Хладната стомана не представляваше никаква преграда пред омайната песен на една дива сирена, Топаз разбра, че се е озовала тук сама, също както някога се бе случило с нея, когато се бе изправила пред група стражи и бе унищожила мозъците им с песента си. Мери Тифона стоеше изправена пред нея, все тъй усмихната. Топаз бавно отдръпна ръка от револвера си. Той нямаше да й бъде нужен.

— Мери…

— Не се наричам тъй.

— Мога да ти помогна.

Високата русокоса жена бавно поклати глава, вампирски бледото й лице бе като призрачна маска. Усмивката й бе като мъртвешка гримаса, а светлината в очите и бе смразяваща и смъртоносна.

— Мислих си, че в Света на мъглите няма да има корумпирани ловци. Спести си усилията, изследовател. Няма да позволя Империята да ме върне обратно.

— Аз не съм платен преследвач. Искам само да ти помогна.

— Виждала съм и преди изследователско наметало. Познавам ви. Зная какво представляваш и какво искаш да сториш. Ти си лишена от човечност към чужденците, с които разговаряш. Искаш да ме отведеш обратно в Империята.

— Чуй ме — примоли се Топаз и бавно пристъпи напред.

Мери отвори устата си и запя.

Уличният фенер се разтърси. Топаз залитна назад, щом песента на Мери изтрещя в мозъка й и тя призова собствения си глас в защита. Топаз Мери стояха неподвижни лице срещу лице и силата на техните песни развихри сивеещата мъгла наоколо в бесен кипящ въртоп. Двата мозъка се вкопчиха един в друг, ала Топаз почувства как в нея пропълзява леден ужас, щом разбра, че другата сирена използва само част от енергията си. Топаз призова на помощ цялата си мощ. Ако загубеше, целият Свят на мъглите щеше да бъде унищожен. Тя се самовглъби и извлече от себе си огромен потенциал от сила, който се бе заклела никога да не употребява отново. „Петстотин крещящи мъже. Очите им — толкова тъмни и празни.“ Тя пое от енергията си, превърна я в част от песента си и я запокити към другия еспер. Мери дори не трепна.

Песента на измамницата се извиси с лекота над нейната, нахвърляйки се върху защитата на изследователката с презрително спокойствие. Всички щитове на Топаз бяха разрушени и Мери нахлу в мозъка й, като подири безмилостно информацията, от която се нуждаеше. След миг гласът на сирената се изви триумфиращо, когато най-после откри мястото на своя скъпоценен сапфир. Топаз падна безчувствена на земята. Изобщо не усети удара.

Гласът на Мери замлъкна и тя се надвеси триумфално над неподвижната си жертва. Отново заръмя ситен сняг и мъглата бавно се слегна. У Мери нарасна бавна възбуда при мисълта, че бе намерила загубения сапфир, ала същевременно тъмен, дълбок глас зашепна в дъното на съзнанието й. Гласът остана притаен там дълго време. Той я увещаваше къде да намери сапфира, при кого да отиде и какво да предприеме, ако бъде измамена. Сега гласът и зашепна за командния център в Пристанището на мъглите. Заговори й къде са разположени по-голямата част от есперите, които я очакваха, очакваха я да подеме дивата си песен. Мери искаше да им попее, ала по-силно от това бе желанието й да притежава сапфира. Тя се поколеба объркана, раздирана между двата конфликтни полюса в съзнанието й, сетне доволно се усмихна, щом стигна до отговора. Първо щеше да отиде в жилището на Стийл да си поиска обратно отнетия й скъпоценен камък. После, след като отново се сдобиеше с него, щеше да отиде в командния център. Тя ведро се усмихваше, докато крачеше из сивкавата мъгла, а очите й бяха студени и дълбоки, с цвета на нощта.