Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Днес беше дълъг ден — усмихна се Стийл неубедително.

— Научих за напредването на Флотата.

Стийл втренчи любопитен поглед в нея и се засмя от възхищение.

— Как разбра за това?

— Имам си източници — лукаво се усмихна Сайдър.

— Не се и съмнявам, че имаш — въздъхна Стийл. — Не се тревожи за Флотата, скъпа. Есперският щит е непробиваем. Доналд Роял е заел мястото ми в контролната кула. Всъщност няма какво да прави там, но… Ей, много съжалявам за „Черният трън“. Разбрах, че щетите са огромни.

Сайдър потръпна.

— Не са незначителни. Стийл, ние бавно възстановяваме всичко. Ще отворим заведението отново, още преди да те осведомят.

— Това ще ти коства цяло състояние. Как си с парите, Сайдър?

— Добре. Имам спестявания, а и освен това винаги мога да взема заем, който да върна веднага.

— Чудесно. Добре, разположи се удобно, докато се погрижа за вечерята. Няма да се бавя дълго.

Той потъна в кухнята, а Сайдър си наля малко питие от една от най-импозантните гарафи. Не бе допускала, че ще се окаже толкова лесно. Нещо тревожеше Стийл и това не бе само проблемът за Флотата. Чумавата? Сайдър потрепера и бавно отпи глътка вино. Превъзходна реколта. Ако не друго поне щеше да прекара с Джиджиън една чудесна вечер и щеше да го накара да се усмихне. Това бе най-малкото, което можеше да направи. В крайна сметка бяха стари приятели.

Но колкото и да обичаше Стийл, бизнесът си беше бизнес. Тя отиде до прозореца, отметна тежката завеса и измъкна химикалка фенерче от бухналия си ръкав. Вън мъглата бе по-гъста и по-плътна от всякога. Тя включи фенерчето и го размаха с надеждата Кат да забележи сигнала. Той не биваше да се тревожи, след като получеше информацията й, че охраната на Стийл е съвременна и стандартна. Ако не бе такава, щеше да се получи страхотно неприятен инцидент. Загаси фенерчето и го пъхна обратно в ръкава си, Втренчи поглед към кухненската врата, за да се увери, че Стийл все още се занимава с вечерята, след което дръпна пердето в предишното му положение и се отдалечи от прозореца. Озърна се из стаята, преценявайки стойността на някои скъпоценни вещи, след което се запъти към кухнята, откъдето се разнасяше апетитна миризма. Навън, на улицата, някой запя.

Прозорецът експлодира навътре. Парчета от фибростъкло се разхвърчаха из стаята заедно с нахлуването на поток леден въздух. Сайдър се хвърли рязко към вратата и се просна на килима с бучащи уши. Недалеч парче фибростъкло се бе врязало в стола, а други бяха направили дълбоки дупки в килима. Сайдър бавно повдигна длан и по лицето й бавно потекоха струйки кръв. Не усещаше изтръпналите си крайници. Трепереше силно от студа, а главата я болеше нечовешки. Опита се да седне, но краката й не се подчиниха. Накрая успя да се изправи на лакът и болезнено изви глава, за да се огледа около себе си. А там, сред остатъците от прозореца, се бе изправила русокоса жена, загърната в мръсносиво наметало. Тя се усмихваше, а в очите й гореше лудост.

Дебели струи мъгла нахлуха в дневната през счупения прозорец. Дори и да усещаше студа, русокосата с нищо не го издаваше. Тя хвърли поглед към Сайдър и бавно запристъпва към нея. Сайдър понечи да се дръпне настрани, ала не успя. Все тъй усмихната блондинката се надвеси над нея.

— Къде е той? — запита спокойно тя. — Къде е Стийл?

— Тук съм, Мери — отвърна почти беззвучно Стийл. — Сега излез веднага оттук.

Стийл се бе разкрачил до кухненската врата. Бе пребледнял, ръцете му трепереха. С Мери се изучаваха известно време мълчешком.

— Как успя да счупиш прозореца? — произнесе накрая Стийл.

— Аз съм сирена. Добрият певец винаги може да счупи стъкло.

— Но това е фибростъкло.

Измамницата повдигна рамене.

— Стъклото си е стъкло. Къде е сапфирът ми?

— Мери…

— Не ме наричай Мери! Това не е истинското ми име.

— Сега е. Ти не си истински еспер, а Мери Тифона, убийцата.

Мери нетърпеливо поклати глава.

— Не съм убивала никого.

Стийл я изгледа изумен.

— Какво приказваш? Ти уби стотици и разруши мозъците на още повече! Защо мислиш, че те преследваме?

— Искате да ме изпратите обратно в Империята! Познавам ви, зная ви. Няма да се върна там. Първо, ще ви убия. Ще ви убия, преди да сте ме изпратили обратно!

Стийл съзря лудостта в очите й и несигурно облиза пресъхналите си устни. Измамницата имаше всички белези на човек, който е програмиран от Имперската психотехника. Разумът щеше да й въздейства само в границите на нейното програмиране. Но дори да бе така, той трябваше да бъде предпазлив. Никой не можеше да предположи какво се таи в мозъка й. Ако произнесеше нещо неправилно, съвсем лесно можеше да подпише смъртната си присъда.