Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Довиждане, Джиджиън. Не се съмнявам, че вечерята щеше да бъде прекрасна.

— Благодаря ти, че ми направи компания.

— Винаги съм на твое разположение.

Сайдър залепи една целувка на бузата му и си тръгна. Стийл внимателно затвори вратата след нея. Върна се и с наслада се тръсна в креслото си. Топаз бухна с непохватна сръчност възглавницата зад гърба му.

— Изпий си кафето, Стийл. Изстина.

Стийл пое чашката отново и отпи от кафето послушно. Сладостно въздъхна, наслаждавайки се на отличния му вкус и огледа разрушенията в дневната си с отнесен израз.

— Какво има, Стийл?

— Сапфирът на Мери, какво стана с него?

— За това ли си мислиш точно сега? Не искаш ли да узнаеш какво се е случило с Имперската флота?

— Предполагам, че вече са разбрали, че есперският щит е непробиваем и са се втурнали обратно в хиперпространството.

Топаз кимна.

— Оставили са един дежурен кораб, но без съмнение до утре и той ще отлети. Ако не го стори, ще дам разрешение на полтъргайстерите да си направят няколко закачливи шегички с него.

— И така, преживяхме още една буря. Какви са последните данни от болницата?

— Повече от дванадесет хиляди с прогорени мозъци, осемстотин и тридесет мъртви.

Стийл въздъхна.

— Победата не е голяма.

— Ние устояхме на Имперската флота и оцеляхме — промълви Топаз. — Спокойна съм и за това.

— По дяволите Империята, къде е проклетият сапфир? Сложих го на бюрото си, той изтропа, когато Мери запя. Не беше в нея, когато я отведоха, нито пък в някой от стражите. Трябва да е някъде тук, но дявол да го вземе, не мога да го открия.

— Сайдър — навярно тя го е взела.

Стийл решително тръсна глава.

— Не. Сензорите, вградени в рамката на вратата щяха да открият скъпоценния камък, дори да го беше глътнала.

— Тогава катерачът по покриви?

— Проверих в костюма му, докато лекарите се занимаваха с него. Никакъв сапфир.

— Тогава кой го е взел? Камъкът струва цяло състояние.

Стийл сви рамене и се отпусна в креслото си.

— Какво по дяволите, та в края на краищата това е само един сапфир.

Топаз му отправи проницателен поглед.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре, Стийл?

Той се засмя.

— Превъзходно, уверявам те.

— Добре. Защото следващия път, когато се срещнем, директоре, ще ти дам доказателства, които ще те уличат в лъжа.

— Ще бъдеш добре дошла, изследовател. Опитай се.

Топаз се засмя и напусна дневната. Стийл се ухили и отпи от кафето си.

В тъмната като гроб алея срещу жилището на Стийл Сайдър се облегна уморено на грапавата каменна ограда и изчака, докато престане да й се вие свят. Тя се потеше обилно въпреки мразовития студ, а ръцете й трепереха. Лекарят на стражата си бе свършил добре работата, беше превързал счупените й ребра и беше сложил няколко парчета лейкопласт върху ранения й череп, ала тя бе изгубила доста кръв от различните одрасквания и рани. Чувстваше се ужасно, но не се осмели да остане повече в жилището на Стийл. Нямаше да има какво да им отвърне, ако захванеха да й задават неудобни въпроси.

Лекарите бяха изразили желание да я откарат в болницата за преглед, но Сайдър категорично им бе отказала. Изпитваше ирационален ужас от болници, а и освен това бяха скъпи. Тя облегна глава о студения камък. За малко да я довърши един мощен еспер, и то — за нищо… Тя неволно подскочи, когато Кат изникна от мъглата и се облегна до нея. Доловил състоянието й, той се намръщи и бързо я затегли за ръкава.

— Добре съм — упорстваше тя, но се остави да бъде водена. Сега, когато не бе сама, се чувстваше по-сигурна върху нозете си. — А ти добре ли си, Кат?

Той се усмихна и кимна.

— В крайна сметка всички много преживяхме, но не можах да открадна сапфира. И все пак парите от наградата ще ни се отразят добре.

Кат отвори устата си и измъкна от нея малък син камък. Сайдър се взря в сапфира и избухна в смях. Ребрата я боляха, но това нямаше значение.

— Разбира се, имаше два сензора вляво, в счупения прозорец. Кат, любов моя, ще те издигна в степен майстор крадец. — Тя се поколеба и внимателно го изгледа. — Никой никога не е поемал такъв риск за мен, а ти рискува живота си, за да ме спасиш. Ще трябва да помисля за това. А сега да се връщаме в кръчмата. Чака ни още толкова работа, преди да се заемем с бизнес отново.

Сайдър се облегна на придържащата я ръка на Кат не само поради слабостта си и двамата бавно изчезнаха в завихрените бели кълба на Пристанището на мъглите.