Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

Колонията беше разположена в Долината на гърмящите кълба. Тези странни растения само веднъж на осем години набираха сила за цъфтене. Техните мощни стебла, които крепяха на шест метровите си венчета огромните сплескани балони със спорангии, един път в сезона се изпълваха със сок и тогава навън не можеше да се излезе без маска. Упойващият аромат по необясним начин проникваше през биологичната защита и сложното устройство от химически филтри. В такива нощи Дубров не спеше добре. Не можеше да му помогне дори системата за автогенна тренировка. Острата тревожна миризма се прокрадваше в сънищата му и го зовеше в долината, където вятърът, вече по-напорист, блъскаше една в друга грамадните бели дрънкалки. Присънваше му се, че чува камбаните на неговия далечен роден край. Белите камбани.

Високо горе падаща звезда проряза небето на Реана. Летеше бавно, ронейки бодливи искри, които приличаха на капчици светлосиня вода. Стори му се, че вижда звездата през здраво стиснатите си клепачи и през тавана на къщата. Халюцинациите в периода на цъфтенето на кълбата бяха силни, трайни, при това имаха пряка връзка с реалните събития.

Дубров скочи от леглото и напипа ключа на радиостанцията. Чувствителните антени на локаторите в шести квадрат засякоха ракетен кораб. Той трепна и не вярвайки на очите си, сравни цифрите на информационното табло с данните от компютъра. Не, нямаше грешка. Беше ракетен кораб. Радиограмата бе стигнала до Земята невероятно бързо. От това веднага се налагаха три извода. Първо, незабавно ще го уволнят. Второ, в близките дни той завинаги ще напусне Реана, следователно повече нямаше да види Велда. Имаше и трето… А то означаваше, че загадката на Гърмящите кълба никога не ще бъде разгадана. За да стигне някой толкова близко до решението, както успя да направи той, ще са му необходими не по-малко от осем години.

Сезонът на цъфтене на кълбата свършваше след два месеца, а до следващия сезон колонията на Реана навярно вече нямаше да съществува.

Инспекторът по извънземните поселения беше сух, официален и почти скучен. На острите му скули беше прорасла червеникава брада и Дубров с неприязън си помисли, че за него Реана е само една дълбока провинция. В ръцете си въртеше малък сребърен молив. Дубров напрегнато следеше блестящата пръчица, като се мъчеше да се овладее и да потисне неуместното си сега раздразнение.

— Известна ли ви е наредбата, която забранява контакта с биоценозата на чужди планети?

— Знам наизуст тридесет и втори параграф от колониалната инструкция.

— Чудесно — инспекторът уморено разтри слепоочията си. — В такъв случай бих искал да знам какво ви е накарало да я нарушите.

— Едва ли ще ме разберете. За да ви стане ясно, е необходимо да сте живели тук поне десетина години. Нарушил съм параграфа. Готов съм да поема върху себе си цялата вина, нима не е достатъчно?

— Искам да ми съобщите мотивите, от които сте се ръководили. Инструкцията не винаги отразява обективните условия на дадена планета. В случай, че доводите са обосновани, ние променяме инструкцията. И тъй, какви са мотивите ви?

На Дубров му стана скучно. Разговорът загуби своя смисъл. Мотивите… Като че ли можеше да разкаже за това, като че ли някой можеше да го разбере, без да го е изпитал сам.

— Маслото на кълбата не е наркотик. — Той каза това тихо и убедително, без да се надява, че ще му повярват.

Ротанов приключи разследването късно вечерта. Той сложи кристалограмите със записа на показанията на очевидците в сейфа, изключи автоматичния секрета и излезе в преддверието.

Светна табло с надпис: „Сложете си маската“. От противния привкус на ментол, проникнал през мундщука, леко му се гадеше. Двойната врата със скърцане се плъзна встрани и Ротанов стъпи на пътеката, която водеше към постройката, където се намираше съветът на старейшините.

Предстоеше му още един неприятен разговор. Той мина през площадката, където се зеленееха листата на краставиците и репичките. Земните зеленчуци бързо се приспособиха към непривичната почва. В тази долина всичко растеше учудващо буйно, макар че останалата част от планетата представляваше безплодна пустиня. Всъщност именно този фактор определи съдбата на колонията. Десет години хората тъпчеха на едно място в Долината на гърмящите кълба, без да могат да направят и крачка извън нея. Резерват — ето какво беше долината. Резерват без никакви перспективи, при това твърде скъп. Ротанов спря и загреба шепа сух сивкав прах. Смес от пясък и глина. Също като в пустинята. С нищо не се различаваше от нейния прах, с абсолютно нищо. Бяха го анализирали поне десет пъти, но странна работа, растенията тук се развиваха бързо, стига да ги поливаш и наторяваш, а в пустинята не растат.