Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Стърлинг — навъсено избъбри Райн. — Той е страж, част от охраната на космодрума. Преди години е бил гладиатор. Той не е насочил пушката към съпруга ти, но се носи слух, че знае кой го е извършил. Ще го намериш в „Червената пика“.

Щом Топаз се изправи на крака, той се присламчи до стената, ала тя прекатури бюрото му със сръчен удар с ръка и мина покрай него, насочвайки се към вратата, без да го погледне.

— Гледай да се окажеш прав, Маркус — процеди тихо тя и затръшна вратата зад себе си. Премина през рецепцията, без да обръща никакво внимание на щетите, които беше нанесла. Хубавичка, нагиздена секретарка седеше отпусната тежко в ъгъла, простенвайки тихо, щом докоснеше предпазливо с ръка счупения си нос. Тя бе направила грешката да извади нож на изследователката. Топаз мина, без да й обръща внимание, и се отправи към изхода.

Навън се поспря край вратата, за да си поеме дълбоко дъх, сякаш да се отърси от неприятна миризма. Дробовете й пламнаха от мразовития въздух, ала тя не почувства нищо. Бе тренирана да издържа и далеч по-лоши неща. Над града вече се бе спуснала вечерта и светлината бързо угасваше. Отново бе започнало да вали сняг и мъглите ставаха все по-гъсти. Вятърът тихо простенваше, а влажната пелена на мъглата тежко се стелеше над града. Топаз едва забелязваше срещуположния край на улицата, където стоеше. Типична зимна нощ в Пристанището на мъглите. Намести удобно меча на хълбока си и извади разрушителя си, за да провери енергийното му ниво. Кристалът бе зареден само наполовина, ала това й бе достатъчно. Пъхна револвера обратно в кобура и закрачи надолу по улицата. Никога не бе ходила в кръчмата „Червената пика“, ала бе чувала за съмнителната й репутация. Всички стражи също бяха чували. Всичко можеше да се купи там — дрога, проститутки, деца, тайни… всичко имаше своята продажна нелегална цена.

Снегът по земята се бе превърнал в киша от тълпите, които все още изпълваха тесните улички. Повечето от тях бяха работници, които бързаха да се приберат у дома, преди да стегне истинският студ, но имаше и банди от просяци и амбулантни търговци, които се опитваха да спечелят още някоя монета, докато позволяваше температурата. Мъглите се виеха бавно и бръснещият вятър остро шушнеше между постройките от камък и дърво, от водосточните тръби и первазите на прозорците се спускаха дебели ледени висулки. Минувачите бяха загърнати в тежки наметала и дебели кожи, а тя привличаше не един поглед, докато крачеше из улиците с обичайната за изследовател униформа. Дебелата й морскосиня пелерина покриваше само роба от сребриста коприна, а лицето и ръцете й бяха изложени на студа. Тя не се боеше от студа, а сърцето й кипеше от безмилостна ярост. Майкъл беше мъртъв. Нейният съпруг, единственото човешко същество, което бе обичала, бе мъртво — убито. Но тя щеше да отмъсти за тази смърт.

Вертепът „Червената пика“ се намираше насред Квартала на крадците. Имаше хора, които гледаха на него като на бордей, където гъмжеше от всякакви злодеи, но всъщност той не бе по-лош от която и да било друга част на града. Само бе малко по-беден от останалите квартали и това биеше повече на очи. Командирите на стражата обичаха да се заканват, че ще прочистят веднъж завинаги Квартала на крадците, но винаги изникваше нещо по-неотложно, с което трябваше да се захванат. А освен това Светът на мъглите беше претъпкан и с всякакъв вид криминални престъпници, тъй като само отлъчените от закона търсеха убежище там. Ако не се вдигнеше твърде много шум, никой не се интересуваше от нищо. За онези, които излизаха извън границите на контрола, стражата прилагаше закона, а законът не знаеше пощада. Но винаги се намираха и такива, които се смятаха за поставени над закона и се нуждаеха от уединени местенца, където да въртят бизнеса си нелегално. Местенца като „Червената пика“.

Топаз крачеше мрачно по мизерните улички и мръсните задни алеи, докато накрая се добра до целта си. „Червената пика“ бе кръчма като всяка кръчма на всяка друга улица; малка безлична постройка с една-единствена мъждукаща газена лампа, която осветяваше паянтовата табела на вратата. Каменните й стени бяха безцветни и проядени от продължителното излагане на повеите на снега и мъглата, а двете малки прозорчета бяха със здрави решетки. Кръчма като всяка друга кръчма… но вратата я издаваше. Седем стъпки висока и четири — широка, огромната плоскост от обковано с желязо дърво бе украсена със сложни орнаменти от блестяща стомана. Вратата на „Червената пика“ трябваше да държи хората настрани и вършеше работата си перфектно. Топаз се закова за миг пред нея и после похлопа с юмрук. Разнесе се едва доловимо бръмчене, щом миникамерата над вратата се обърна надолу към нея.