Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Остави това на мен — заяви Блекджак спокойно. — Ще се справя с проблема. Имаш ли нещо против да ги очистя?

— Съвсем не — отвърна Въртю ледено. — Но ако се наложи, искам телата им. Особено на онзи от Хейдън.

Блекджак кимна учтиво, изчака да разбере има ли още нещо, после се обърна и напусна кабинета. Въртю наблюдаваше как се отдалечава и бавно поклати глава, щом вратата се затръшна зад гърба на наемния воин. Мъжът бе твърде хладнокръвен, твърде овладян… и също тъй прекалено опасен. Знаеше, че Блекджак не представлява заплаха за него още от самото начало на контактите им, ала нито един договор не траеше вечно. Загриза нокътя си, после нервно дръпна ръка. Намръщи се и неохотно взе едно решение. Приведе се и набра един запаметен код в комуникационната система, вградена в бюрото му. Мониторът на отсрещната стена се извъртя, но екранът остана празен. След малко от говорителя прозвуча студен, немелодичен глас.

— Да, Въртю. Какво има?

— Дадох на наемния воин нарежданията си. Той ще се погрижи за Тейлър и Стърлинг. Предупредих го да се държи настрана от Топаз.

— Добре. Стигаме до деликатен стадий в плановете си, а Блекджак става прекалено подозрителен. Щом се справи с Тейлър и Стърлинг, май ще е най-добре да го отстраним от играта.

— Искаш да кажеш, да го убием.

— Разбира се че не, проклети глупако! Искаш цялата гилдия на наемните воини да се настрои срещу нас ли? Имам предвид да му платим, да му предложим местенце в някой контрабанден кораб и да го изпратим, по дяволите, извън Света на мъглите колкото се може по-скоро. Ясно ли е?

— Да, сър. Ще се погрижа за това. Относно изследователката…

— Забрави за нея. След като Блекджак се справи с Тейлър и Стърлинг и напусне нашия свят, няма да й остане никаква следа да се насочи към нас. Не контактувай повече с мен, Въртю. Ролята ти засега е приключена. Ще те повикам по-нататък, ако се наложи.

Говорителят замлъкна. Въртю погледна към празния екран и го изключи. Да не би да е презрян дребен чиновник или слуга, та да му се говори с такъв пренебрежителен тон. Освен това бе немислимо наемният воин да прибере парите си и да отпраши невредим след всички тревоги, които му бе причинил. Особено, когато телесният му контейнер се нуждаеше толкова много от пресни сурови материали.

Изследователката Топаз сграбчи Маркус Райн за яката на ризата и го тръшна до стената. От удара евтината мазилка се пропука. Райн безсилно заби нокти в ръцете й, а краката му заритаха над пода. И двете му очи бяха отекли и почти затворени, ала все още виждаше достатъчно ясно, за да се сгърчи, щом Топаз вдигна юмрука си да го удари отново.

— Името — заповяда тя. — Искам името на човека, който уби съпруга ми.

Райн кимна, доколкото можа в знак на съгласие и Топаз го остави като безжизнена купчина на пода. Отстъпи назад и се настани грациозно върху бюрото на Райн. Книжата, които бяха лежали в спретнато подредена купчинка върху блестящо полираната повърхност, се бяха разхвърчали по пода. Някои бяха изцапани с кръв. Двамата бодигардове на Райн лежаха мъртви край отворената врата. За човек, който се справяше в живота със заплахи, изнудване и насилие, Райн трябваше да обърне повече внимание на защитата си. Би сторил по-добре и ако бе отказал да разговаря с изследователката Топаз. Той седна и се облегна на стената, като постепенно започна да контролира дишането си. Райн бе строен мъж среден на ръст, с яки четвъртити ръце и огромна лъвска глава със светлокестеняви коси. Носеше елегантни дрехи по небрежен начин и въпреки че лицето му бе нашарено по последна мода, зъбите му бяха черни и проядени. Въобще мязаше на плъх с илюзии за величие. Лицето му беше набраздено с ритуалните белези на рода Райн, но повечето от тях сега не личаха или бяха размазани от кръвта и контузиите.

— Кажи ми го — заповяда Топаз и Райн потрепера.

— Трябва да си луда — промълви той с надебелял език и стичаща се по брадичката от разцепената му уста кръв. — Когато се нахвърляш срещу един Райн, значи вдигаш ръка срещу всички ни. Семейството ми ще ти вземе главата за това.

— По дяволите семейството ти и ти самия — процеди Топаз презрително. — Ти знаеш името, искам и аз да го узная. Винаги си знаел имената, Маркус. И не ме заплашвай с отмъщението на рода ти, не си толкова ценен, колкото се мислиш. Твоите Райн съществуват още само защото стражата е твърде заета, та да си губи времето да ви очисти. Ти си само един евтин трошач на кости, Маркус, и завинаги ще си останеш такъв. А сега, кажи ми името.