Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Кат си има свои собствени пътища — отвърна спокойно Сайдър. — Защо ти е нужен кристал с памет, Джейми?

— Имам си купувач.

— Досетих се, сладурче, за това. Последния път, когато се отби тук, беше толкова отчаян, че даже ми изпроси заем.

Джейми потръпна при този спомен.

— Права си, така беше. Имах… някои дългове за уреждане.

— Ти винаги мяташ зарове само за зло, Джейми.

Той се засмя и огледа хана. Двама бяха започнали да се бият, а барманът събираше облозите.

— И така, как върви бизнесът ти, Сайдър?

— Все по-добре.

— Навсякъде купища пари?

— Нещо такова. Къде намери купувач за кристал с памет?

— Има ли значение?

— Любопитна съм да узная.

— Недей. — Джейми си наля вино, омърлуши се и рязко блъсна чашата си настрана. Сайдър не го кореше. Тя не си хабеше излишно нервите с Джейми Роял.

— Сигурна ли си, че можем да имаме доверие на този Кат? — попита той, като се озърна отново за часа.

— Той е най-добрият катерач на покриви, с когото съм работила — произнесе Сайдър меко. — Можеш да му имаш доверие, колкото и на мен.

Те си размениха сардонични усмивки.

— Дали не го е сполетяла някаква беда — промърмори Джейми.

— Ще се справи — отвърна уверено Сайдър. — Той винаги намира изход.

— Дори срещу една сирена?

Сайдър му хвърли остър поглед и светлосините й очи блеснаха хладни и чужди.

— Никой не ми е съобщавал за някаква сирена.

— И не биха се осмелили. Но аз направих малка проверка. — Джейми се усмихна мрачно. — Не се хвърлям слепешком в каквото и да било начинание. Оказа се, че тази особена къща е на изследователката Топаз. Надявам се, че си чувала за нея.

— Кой не е чувал за нея.

— Чудесно. Мислиш ли все пак, че той ще се появи тук тази вечер?

Сайдър се замисли за миг и след това очарователно се усмихна, тревогата бе изчезнала от лицето й.

— Ще се появи.

— Ами сирената?

— Не мисля, че това ще го обезпокои особено.

— Студена кучка си ти, не мислиш ли?

— Груби думи, скъпи Джейми, от един агент на Империята.

Джейми блъсна стола си настрани и скокна с нож в ръка, Сайдър запази самообладание. Навсякъде другаде барманът би застрелял Джейми в мига, в който извадеше оръжие, но тук, в личното й сепаре, нямаше кой да й се притече на помощ. Джейми Роял трябваше още доста да се потруди, за да я разтревожи. Тя поднесе небрежно чашата с вино към устните си и дори леко се изкиска.

— Хайде, Джейми. Не си единственият, който може да направи справка. Кой друг би се погрижил за всичките ти дългове за сметка на кристала с памет. Върни ножа обратно, ти си в Квартала на крадците, забравил ли си? Пет пари не давам кой за чия кауза работи, стига парите да са добри.

Тя отпи бавно от виното, изучавайки го внимателно иззад ръба на чашата си. Той рязко кимна и ножът изчезна обратно в ръкава му. Загърна се с овехтялото си наметало и се опита да прояви известно достойнство.

— Трябва да направим това, което е нужно — заяви той с равен глас. — Ще се върна за кристала след час. Не ми губи времето с дубликати.

Сайдър кимна и Джейми напусна заведението, без да каже „довиждане“. Сайдър допи виното от чашата си, като внимаваше да не погълне утайката. При незначителния брой кораби, които се приземяваха в Пристанището на мъглите, добро вино се намираше все по-рядко, както и всичко друго. Сайдър управляваше кръчмата „Черният трън“, откакто я бе спечелила на покер, ала ако нещата не се оправеха скоро, можеше да попадне в ръцете на кредиторите. Толкова малко неща имаше за крадене, че тя едва успяваше да си плати сметките. Ето защо Сайдър се занимаваше с Имперските агенти. Трудните времена създаваха и трудни хора.

Тя се изправи грациозно и излезе от сепарето. Битката между двамата бе приключила и изгубилият бе издърпан настрана. Сайдър се усмихна и си запроправя път през претъпкания бар, тук-там изричайки ободрителна дума или радостно махайки с ръка, а дългата й сребриста коса се мяткаше подире й. Докато си проправяше път към личния си кабинет в дъното на хана, все пак успяваше да се усмихва. „Прави клиентите си щастливи, скъпа, прави клиентите си щастливи“.

Кат се катереше бързо по островърхите керемидени покриви, като подскачаше небрежно над височините, което би обърнало стомаха на всеки наблюдател. Няколко пъти се изкачи с лекота по голите отвесни стени, за които нетренираното око би се заклело, че нямат процепи за краката и ръцете, а загърнатата му в бяло фигура бе само неясно петно сред кълбящите се мъгли. Закъсняваше и много добре го знаеше. След като успя да избяга от сирената, продължи по нормалния си маршрут и се скри в една ниша, докато наоколо се разнасяха напевите и виковете. Проспа целия ден и се събуди чак вечерта. Да отбие атаките на сирената бе по-трудно, отколкото си бе представял. Провери колко е часът по големия градски часовник на площада и сетне се насочи колкото се може по-бързо към „Черният трън“. Сайдър не обичаше да закъснява.