Саймън Грийн - Светът на мъглите

Спусна се чевръсто по един полегат, затрупан със сняг покрив и скочи в една тъмна и тясна алея. Земята бе на доста отдалечено разстояние от него, но на Кат не му пукаше. Височините никога не го бяха плашили. Приземи се леко на стръмния керемиден покрив и пристъпи внимателно към ръба. Приклекна, огледа се бързо наоколо и се плъзна по ръба на покрива с вкопчени ходила в един несигурен, оголен улук. Здравите дървени кепенци под него бяха плътно затворени. Той почука по тях с пестник, изчака нетърпеливо и пак почука. Последва дълга пауза. Протегна китка да похлопа трети път, но кепенците внезапно се разтвориха, почти отнасяйки главата му. Кат здраво се хвана за солидните стоманени халки, вградени специално в камъка над кепенците и се люшна към прозорците. Сайдър му помогна да се вмъкне, сетне се надвеси над прозореца и огледа бързо наоколо. Улицата долу бе пуста и всички близки прозорци бяха плътно затворени. Сайдър затвори кепенците и ги залости отвътре.

Огънят отопляваше малката, е нисък таван стая и Кат побърза да застане пред него, като хвърли ръкавиците си настрана, за да постопли изтръпналите си крайници край пращящите пламъци. Топлинните елементи на ръкавиците не работеха нормално, ето защо си бе купил сравнително евтино термичен костюм. Той направи гримаса, докато топлината бавно пълзеше към пръстите му, сетне раздвижи глава напред-назад, докато болката постепенно заглъхваше. Една ръка го потупа по рамото и Кат забеляза, че Сайдър е вперила в него очи.

— Закъсня. Къде е кристалът?

Кат развърза кожената кесия на пояса си, Сайдър я грабна и изсипа съдържанието й — блестящия кристал с памет — върху дланта си. Тя награди Кат с мимолетна усмивка на щедрата си уста, преди да се втурне към близката маса, за да изследва кристала под техническа лупа. Той й се усмихна обичливо, изхлузи ботушите си, сетне съблече термичния си костюм и го сложи внимателно върху облегалката на най-близкия стол. Наведе се над огъня, потръпвайки блажено от разливащата се топлина по голата му кожа. Усмихна се широко, щом студът се отдръпна от костите му, сетне се изправи и волно се протегна. Обърна се и нахлузи проста вълнена туника, за да се постопли край огъня. Извърна поглед към Сайдър, която все още бе изцяло погълната от кристала и за кой ли път се запита какво добро бе сторил, за да я спечели. Красива като Арктурийски огнен прилеп и също толкова смъртоносна, Сайдър бе най-опитният укривател на откраднати вещи, с когото си бе имал работа. Тя знаеше занаята си идеално и винаги му предлагаше добра цена. Разбира се, понякога го мамеше безсрамно, ала това и трябваше да се очаква. Кат не го бе грижа. Тя набелязваше целите му, предоставяше му убежище от нощните студове и притежаваше сърцето му, въпреки че никога не й го бе признавал открито. Можеше да го използва срещу него като коз.

Кат долавяше слаба вибрация от застланите с тънък килим дъски под нозете си. Долу изглежда ставаше прекалено шумно. Стая, разположена непосредствено над кръчма, не бе едно от най-спокойните места, ала за един глухоням тя не представляваше проблем. Над цепениците тихо къкреше гледжосано гърне и стомахът му изригна къркорения, щом до него достигна миризмата на любимото му задушено. Грабна черпака и чинията, приготвени за него, сипа си щедра порция и я отнесе до близката маса, където вече го очакваха дебели филии пресен хляб и чаша греяно вино.

Сайдър свали очилата си, щом седна до нея, и се наведе над масата, за да го целуне.

— Добър удар, скъпи мой; кристалът е всичко, както казва моят партньор. Този удар ще ти позволи да харчиш след известно време. Имаше ли някакви проблеми?

Кат сви рамене и поклати глава невинно. Сайдър се разсмя.

— Някой ден ще престана да ти задавам въпроси. Ти само знаеш да лъжеш.

Кат се ухили и настървено запреглъща задушеното, тъпчейки се така, сякаш се боеше да не се изпари всеки миг. Дъвчеше и поглъщаше с почти френетична скорост, спирайки само да отхапва големи залъци от покрития с дебела коричка хляб. Бе гладувал твърде често в миналото, за да приема всяка храна като нещо, разбиращо се от само себе си. През цялото време, докато Сайдър пласираше откраднатите неща, той не бе оставал без храна, ала старите навици трудно се забравяха. Той улови укоризнения поглед на Сайдър и забави темпото.

Изяде втора порция почти лениво, като наблюдаваше съсредоточено устните на Сайдър, докато тя го уведомяваше за новините на деня. Толкова хубави устни. Кат не бе чувал човешки глас, откакто Империята бе внесла тайно мутантен вирус в Пристанището на мъглите, когато бе още дете. Стотици бяха измрели, а той се бе оказал един от щастливците. Можеше да чете по устните й и да разговаря тромаво с пръсти, а притежаваше и дарба да подражава, но не можеше да чуе еспер; естествените му прегради бяха прекалено силни. Не го бе грижа за това. За него мълчанието бе начин на съществуване.