Саймън Грийн - Светът на мъглите

Изследователката Топаз бе средна на ръст, стройна и хубава около тридесетгодишна жена, носеше меча и пушката си небрежно, което предизвикваше тревога и смущение. Късо подстриганата тъмна коса придаваше на класическите й черти спокоен, изящен и изтънчен вид. Лицето й бе винаги овладяно, а стойката — отпусната, но решителна. Мнозина я смятаха за студена, но Майкъл Ган винаги се бе гордял със спокойствието и уравновесеността й. Тя беше пламенна и страстна, но споделяше чувствата си само с него. Навярно, защото бе единственият човек, който бе спечелил доверието й завинаги.

Мъглата се сгъстяваше и слънцето потъна зад нея. Фенерите храбро горяха по околните стени, а светлините им бяха единствените знаци в безкрайното море от сивота. Мъглата обгърна Топаз и ороси със ситни капчици косата и пелерината й. Изследователката замислено смръщи чело. Дяволските кучета предпочитаха да ловуват в гъстите мъгли. Тя реши да извади пушката си, но незабавно се отказа. Свитата й би могла да изтълкува това като признак на слабост, а тя се бе заклела никога вече да не проявява такава. Опитваше се да не мисли за миналото си в Империята, ала спомените постоянно я връхлитаха. Спомени за неща, които бе извършила и които Империята я бе принудила да стори; толкова много смърт… Притвори за миг очи, опитвайки се да забрави миналото и да се концентрира върху задачата си. Много неща трябваше да забрави, ала понякога й се струваше, че дори в Света на мъглите не ще успее да се спаси от Империята, която дебнеше като призрак, надвиснал над празник, като вълк, обикалящ кошара. Отвори очи и впери суров поглед в мълчаливата пелена наоколо. Тя беше свободна, тя щеше да бъде свободна дори от собствените си спомени. Ръката й стисна здраво дръжката на меча и тежката изследователска пелерина обви плътно раменете й като тежестта на отминали грехове.

— Да преследвам Дяволски кучета — изръмжа Майкъл Ган. — Би трябвало да сме по петите на последния нощен разбойник, а не да си губим времето с призрачни глупости.

— Дали са ни нареждане.

Ган промърмори нещо под нос и Топаз леко се усмихна.

— Какво има съпруже мой? Гордостта ти ли се разгневи?

— Нещо такова. Бих се заклел, че охраната ни може да задържи всекиго освен полтъргайст, ала този страстен нощен катерач по покривите си се разхожда, сякаш службите ни за сигурност изобщо не съществуват. Дори нещо повече: знае се, че някой е бил в нашата къща, в нашия дом, че е нарушил уединението ни…

— Той не е отмъкнал кристала. Ти се върна навреме и успя да го спреш.

— Така е. Макар че, ако не се бе наложило да прескоча до тоалетната, сензорът в стаята сигурно щеше да го залови. — Ган нещастно разтърси глава. — Поне сега кристалът е в безопасност в Командния център и е в сигурни ръце. Всичко, което ще му се случи оттук нататък, е тяхна отговорност.

— Точно така — разнежено промълви Топаз. — Дяволските кучета са нашата грижа.

— Добре, добре. — Ган се облегна на граничната стена и грапавият камък се впи в гърба му. Плещестото му набито тяло бе изпълнено с нервна енергия, което придаваше остър, див, трескав израз на очите му, дори когато стоеше спокойно. Дясната му ръка бе опряна на колана с револвера, недалеч от разрушителя, а тъмните му, стрелкащи се очи разучаваха сенките в близките алеи. Останалата част от стражата методично претърсваше страничните улички и проходи за кучета, като мушкаше е мечове и пики в тъмните преддверия на сградите и различните цепнатини. Досега бяха открили само десетина котки и един доста стреснат пияница.

Топаз сложи ръка върху кобура на пистолета си, но знаеше, че ако кучетата са тук, срещу тях трябваше да се действа с хладната стомана на оръжието. От цялата свита само тя и Ган притежаваха разрушители. Енергийните револвери бяха рядкост в Света на мъглите. Все пак да разчиташ на енергийните оръжия успокояваше в дългия бяг, а Светът на мъглите разполагаше със собствени начини да се разправя със слабите. Ненадейно Ган потрепера, а Топаз се намръщи.

— Студено ти е — рязко прошепна тя. — Казах ти да се загърнеш с дебелото наметало.

— Не обичам наметалата. Те са необходими, само когато се сражаваш.

— Топлят, когато ти е студено. Ето. — тя свали собственото си наметало и загърна с него раменете на мъжа си, като не обръщаше внимание на протестите му. — Не спори с мен, Майкъл. На мен не ми е студено като на теб. Свикнала съм и на значително по-ниски температури.

— Ти и тренинга ти на изследовател — промърмори Ган и се загърна с наметалото, като си играеше с катарамата. — И дяволът не може да стори и половината от нещата, които изискваш.