Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Ще направя каквото мога, щом го открия — изтръгна обещание от себе си Стийл. — Но ти познаваш Джейми; той се вслушва в гласа само на онова, което желае.

— Така е — промълви с горчивина Доналд Роял. — Зная.

Стийл се размърда неспокойно на стола си. Знаеше, че не е лесно жива легенда като Доналд Роял да бъде наказан с внук като Джейми, но той бе попадал и в по-заплетени ситуации и винаги бе съумявал да се измъква невредим. Ако не друго, Джейми Роял проявяваше талант поне да оцелява.

— Ще вляза във връзка с теб веднага, щом дочуя нещо — обеща накрая Стийл и Доналд кимна бавно, а старческите му очи примигаха печални и далечни. Стийл се изправи и тихо прекоси помещението. До вратата се извърна още веднъж назад, но Роял продължаваше да седи на стола си, потънал в спомени. Стийл излезе и тихо притвори вратата след себе си.

Заслиза бързо по голите дървени стъпала към фоайето. Бяха минали повече от шест часа след обяда и беше прегладнял. Можеше да изяде цял кон заедно с копитата. Блазнеше го мисълта за момици и пресни сладки с крем и той забърза по стъпалата, колкото позволяваха килограмите му. Спря се във фоайето, за да вложи личния си код в контролното табло, в случай че го очакваше някакво съобщение, и екранът веднага проблясна, за да му покаже дежурния еспер в командния център на пристанището.

— Директоре, опитвам се да се свържа с вас от часове.

— Съжалявам — отвърна сухо Стийл. — Събранието на Съвета се проточи по-дълго, отколкото предполагахме. Но ако възнамерявате да продължите с разрушителите, можете да наредите на техниците да започнат инсталирането незабавно.

— Директоре, тук има кораб с бежанци, дошъл от Таним — „Гибелен огън“. Средно голям, около пет милиона тона. Трябваше да кацне пожарно върху главната писта, но се справи добре. Поставих го под строга карантина и включих Центъра на Жълт сигнал за тревога. Капитанът на „Гибелен огън“ съобщава, че с Таним… е свършено. Мисля, че наистина трябва да дойдете тук час по-скоро.

Стийл ядосано кимна с глава.

— Значи слуховете наистина се оказаха верни. Таним е обявен извън Закона. Цялата проклета планета.

— Да, Директоре. Според капитана на „Гибелен огън“ Имперската флота е излязла в хиперпространството, нахлула е в орбита около Таним и е опустошила живота на планетата. Не се знае колко милиона са загинали. Не сме получили оттам никакъв предупредителен сигнал. Никакъв.

— Няма и да има — отвърна Стийл. — Боже мой, цяла планета… Следвайте стандартните процедури, дежурен еспер. Ще дойда колкото се може по-скоро. Има ли някакви проблеми с „Гибелен огън“?

— Не съм сигурен, директоре. Наредих на пристанищните еспери да огледат кораба и те очевидно са се натъкнали на някои… необичайни неща.

Стийл се намръщи.

— Какво разбираш под „необичайни“?

Дежурният еспер безпомощно сви рамене.

— Не е лесно да се обясни, сър. Струва ми се, че е по-добре да дойдете и да видите сам.

— Щом трябва — съгласи се Стийл. — Поддържайте Жълтия алармен сигнал и дръжте постоянно връзка с града. Внимавайте някой да не се опита да наруши карантината. Другите проблеми ще чакат, докато дойда.

Той загаси, монитора и се замисли с копнеж за момиците и пастите. Дежурният еспер може би бе вдигнал фалшива тревога, ала Стийл не искаше да рискува. По свой оригинален начин директорът приемаше задълженията си сериозно.

Слънцето бавно изпълзяваше на небето, когато изследователката Топаз и сержант Майкъл Ган поведоха групата наблюдатели през Търговския квартал. Ранната утринна светлина се процеждаше през кълбящите се гъсти мъгли и бледочервеникавият диск на слънцето едва прозираше през облаците. Нощният хаплив студ неохотно отстъпваше пред топлината и ледените висулки, който се спускаха от покривите, улуците й прозоречните первази, постоянно процеждаха лепкави студени капки.

Тесните криволичещи улички бяха все още пусти, ала силуетите на първите просяци и улични търговци вече изникваха от тъмните задни алеи и прикътани навеси. Тук-там, полузаринати в снега, се виждаха вкочанените тела на онези, които не бяха успели да намерят подслон срещу студа. Повечето бяха деца, оставени да се скитат сами в жестоката нощ, лишени от семейство, надежда или подслон. Стражът се промъкваше покрай телата, без да обръща внимание на сърцераздирателните купчини дрипи; те бяха твърде обичайна гледка, за да си прави труд да ги гледа. Един от първите уроци на Света на мъглите бе безсмислието да се оплакваш от неща, които не могат да бъдат променени или поне облекчени. Отлъчената от закона планета бе груб свят и проявяваше малко грижа за поддържания с неохота живот.