Саймън Грийн - Светът на мъглите

— Носи го — произнесе твърдо Топаз, ала очите й бяха изпълнени с обич. Тя бе прекарала като изследовател много години, платен убиец в службите на Империята. Бе преуспяваща в работата си, докато не срещна наемния воин Майкъл Ган. Той я научи отново да се чувства човек. Не след дълго и двамата бяха обявени извън Закона и пристигнаха като мнозина преди тях в Света на мъглите — размирническата планета. Сега Топаз и Ган бяха сержанти в градската стража, пазители на закона и реда, факт, който никога не пропускаше да погъделичка приятно острото чувство за хумор на Ган.

Топаз все още беше запазила титлата си изследовател. И тя не знаеше защо.

— Виждал ли си някога Дяволско куче отблизо? — попита Ган.

Топаз поклати глава.

— Виждал си, нали?

— Да. Извършвахме нападение край Хардкасъл Рок по това време. Мястото гъмжеше от грозните чудовища. Мародерстващите кучета бяха убили всички мъже, жени и деца в града, далеч повече, отколкото са възнамерявали да изядат. Те убиваха просто заради удоволствието да се убива. Повечето от написаното за тях е безсмислен брътвеж. Най-голямото, което съм виждал, бе едва десет стъпки високо. А и не са отровни. Нямат нужда да бъдат. Препускат на четирите си лапи, покрити са с настръхнала козина, а главите им са дълги като на вълци, но това е всичко, което имат общо с кучетата. Винаги са гладни и се движат толкоз стремително, че приличат на неясни петна. Козината им е бяла, а сърцата — черни. Изпитват удоволствие да убиват и измъчват жертвите си.

— Биха се чувствали съвсем у дома си в Пристанището на мъглите — подметна Топаз и Ган избухна в смях. Той обичаше черното чувство за хумор у жена си, най-вече защото се срещаше толкова рядко.

Ненадейно Топаз стана извънредно спокойна, а Ган застина до нея. Чертите на лицето й се изопнаха, а очите й се превърнаха в очи на ловец.

— Какво има? — тихо запита Ган.

— Има нещо ей-там — глухо, едва чуто промълви Топаз. — Нещо се прокрадва дълбоко в мъглата.

— Тук, в квартала, около нас? — Ган се огледа наоколо, ала можа да забележи само мърдащите сенки на най-близките стражи. — Куче ли е?

— Не мисля. Чувствам, че е по-скоро човек. В четири часа при това, бих добавила.

Ган се озърна към указаната посока. Виждаше само виещи се мъгли, ала кожата на темето му настръхна и в него се пробудиха всички заспали стари войнишки инстинкти. Изведнъж чувството, че го наблюдават и разучават, го завладя тъй силно, че се учуди как ли е могло да му липсва тъй дълго. Ако предположим, разбира се, че този среднощен сблъсък с крадеца не го бе превърнал внезапно в параноик. Ган подсвирна тихо и трима стражи се появиха от мъглата пред тях.

— Нещо нередно? — попита той стражите небрежно, ала ръцете му се задвижиха суеверно във войнишките сигнали, на които той и Топаз бяха обучили хората си старателно. Гласът му проскриптя както обикновено, докато ръцете му говореха: „Наблюдавани сме. Един човек. Четири часа. Намерете го.“

— Не сме забелязали нищо, сержант — заяви старшият от стражите с леко кимване на глава.

— Добре — промърмори Ган. — Бъдете нащрек и продължавайте да наблюдавате.

Силуетите на стражите се шмугнаха в мъглата и се стопиха. Топаз хвърли поглед към Ган.

— Мислиш ли, че ще го намерят?

— Съмнявам се — призна й Ган. — Който и да се намира наоколо, трябва да е дяволски хитър, че да се промъкне, без да сме го заловили по-рано. Но кой, по дяволите, може да се интересува от нас?

— Агенти на Империята?

Ган бавно поклати глава.

— Винаги е имало имперски агенти в Пристанището на мъглите, но ние не представляваме такава важност за тях, та да се впускат да ни преследват.

Топаз спря замислен поглед върху Ган.

— Тогава защо трябва някой да ни наблюдава?

— Кучетата! Пазете се от кучетата!

При вика на стража Топаз и Ган извадиха разрушителите си и светкавично застанаха гърбом един към друг. Стражите изскочиха от местата си за прикритие и бързо се взряха около себе си с оголени мечове и пики. Някъде в мъглата се разнесе пронизителен вик и гласът рязко секна. Кучетата се изсипаха с вой от белезникавия мрак.

Бялата им козина се смеси с мъглата, така че бе трудно да се определи мястото на всяко поотделно. Само ярките им смарагдови очи проблясваха ужасяващо сред мъглата заедно с издишащите пара червени муцуни с раззината паст, които разкриваха дълги хищни зъби. Кучетата се прокрадваха в мъглата като диви демонични призраци и воят им издаваше безкраен глад и омраза. Те се нахвърлиха върху стражите, зараздираха и заразкъсваха плътта им и мразовитият въздух се напои с миризмата на кръв. Хора и хищници се въргаляха върху отъпкания сняг, кучешките зъби и мечовете търсеха паднал страж или оголен гръклян. Един от стражите промуши с пиката си хълбока на един звяр, тя хлътна чак до яката дървена дръжка. Кучето заквича и се опита да се бори, докато стражът не преряза гръкляна му с ловко движение на камата си. Два звяра задърпаха един страж и го разкъсаха на парчета, преди да успее да извика. Ган внимателно се прицели с разрушителя си. От него бликна лъч обгаряща енергия към едно мятащо се отпреде му куче. То мълчаливо се просна на снега и остана на място с ярко пламтяща козина. Ган мушна разрушителя обратно в кобура си и извади меча. Разрушителите ставаха безполезни, докато енергийният кристал не се презареди, а за това в най-добрия случай бяха необходими поне две минути. Ган размаха меча си и се насочи към най-близкото куче.