Саймън Грийн - Светът на мъглите

Снегът и кишата се обагриха в алено и се смесиха с мъртвите и умиращите, ала Дяволските кучета все още се хвърляха и раздираха телата на връхлитащите срещу тях стражи. Стоманата проблясваше в светлината на фенерите и из въздуха ечеше дивият вой на зверовете. Ган и Топаз се промъкваха решително и умело към центъра на развихрилата се страховита битка, като взаимно си пазеха гърбовете. Топаз стреля в звяра, подскочил към гърлото й, сетне отскочи встрани, щом горящото тяло се стовари край нея. Друг хищник се стрелна през мъглата към нея и тя осъзна, че няма време да извади меча си. Отвори уста и изпя един-единствен пронизителен тон. Право насоченият лъч на есперския звук покоси кучето в снега. То се преметна веднъж и остана на място, а от муцуната и ушите му рукна кръв.

Топаз прибра револвера в кобура и грабна меча. Озърна се и сърцето й замря, понеже осъзна, че Майкъл Ган се бе отдалечил от нея. Отпусна нервите си за миг, щом съзря морскосиньото му наметало сред пурпурните одежди на стражите, и си наложи да се концентрира върху създалото се положение. Ган беше войник от десет години и можеше да се погрижи за себе си. Мечът и прониза гръдния кош на едно куче, острият край на стоманата прозвънтя хладно о натрошените кости. Звярът се строполи и задраска безпомощно с лапи върху окървавения сняг. Топаз побърза да го умъртви, но в същия миг силна тежест се стовари отгоре й и тя и връхлетялото я куче се затъркаляха в ноктесто, борещо се кълбо. Топаз избълва яростно проклятие, щом една размахана във въздуха лапа раздра бедрото й. Тя се опита да не обръща внимание на болката и заби меча си дълбоко в корема на звяра, докато челюстите му тракаха към лицето й. Хищникът зави от ярост и болка, а сетне се строполи безжизнен отгоре й, като намокри кожената й дреха с бликналата си кръв.

Топаз се измъкна изпод мъртвата тежест и тежко се олюля. Раненото бедро силно я болеше. Погледна надолу и видя, че левият й крак е подгизнал от кръв, но само част от нея беше на кучето. Потрепера и извърна поглед встрани. Мускулът бе невредим и кракът й все още издържаше под тежестта й. Само това имаше значение. Тя наведе очи към мъртвия хищник и потрепера. Почти три метра дължина, ако не и повече. Очите му бяха вече изцъклени, но лапите му все още потрепваха, сякаш търсеше врага, който го бе убил.

Топаз вдигна меча си и се озърна, ала битката бе приключила. Стражите довършваха последните ранени хищници с пиките си и въздухът не ечеше вече от воя на кучетата. Единствените звуци сега бяха хрипливото дишане и стенанията на оцелелите стражи. Побърза да ги преброи И откри, че макар и да се бяха изправили срещу цяла дузина Дяволски псета, бяха загубили само деветима от двадесет и петимата стражи. Усмихна се сурово. Дяволските кучета бяха наистина ужасяващи, но мускулите, ноктите и зъбите им не можеха да се мерят с пистолетите и хладната стомана. Тя се огледа за Майкъл Ган, за да сподели с него триумфа си, но той не се виждаше никъде. Ненадейно хлад скова сърцето й.

— Майкъл? Майкъл?

Отговор не последва. Бързо направи знак на стражите и те се пръснаха из околните улици и алеи, като крещяха високо името на сержанта. Не им се наложи да търсят дълго, за да го открият. Топаз съзря отговора, изписан върху лицето на стража, който дотича да й съобщи новината. Тя го последва по една тясна алея и се втренчи безмълвно в неподвижното тяло на своя съпруг. Майкъл Ган лежеше по лице в просмукания в кървави съсиреци сняг, все още с меч в ръка. Няколко стъпки по-нататък лежеше убитото куче. Тя коленичи до съпруга си с овладяно както винаги лице. Посегна към рамото му, обърна го към себе си и застина, щом видя прогорения отвор върху морскосиньото наметало. Вледеняващ и страшен гняв я завладя, когато осъзна, че не звяр е убил мъжа й. Бе стреляно в гърба на Майкъл Ган е енергиен пистолет.

„Има някой в мъглата, който ни наблюдава…“

Положи нежно ръка върху рамото на Майкъл Ган и го притисна.

— Почивай в мир, съпруже. Кълна се в сърцето и в честта си, че ще отмъстя за теб. Обещавам ти кръв и ужас, Майкъл, кръв и ужас за враговете ни.

Тя се спря за миг, сякаш очакваше той да повтори войнишката клетва след нея, но единственият звук в алеята бе далечното стенание на вятъра. Топаз погали Ган по рамото още веднъж, сякаш за да му се извини, че се разделя с него, после бавно се изправи на крака и напусна алеята, за да се присъедини мълчаливо към очакващите я стражи.

— Сержантът е мъртъв — съобщи тя тихо. — Закарайте го в дома му. Ще уведомя Съвета, че сме се справили с Дяволските кучета.