Саймън Грийн - Светът на мъглите

Самотен кон се приближаваше бавно в мъглата към стража, ездачът му бе плътно загърнат в дебела черна пелерина. Кон и ездач се движеха в призрачната тишина върху покрития със сняг калдъръм и изникваха бавно от обвития в мъгла въздух като някакъв фантом. Изследователката Топаз ги проследи с бдителен поглед, когато минаха покрай нея и се отдалечиха в мъглата. Мистериозният ездач не обърна никакво внимание на стража, ала на това място бе мъдро да не се доверяваш на никого и на нищо.

Топаз нагази в натрупалия дълбок сняг, едната й ръка почиваше върху приклада на висящата отстрани пушка. Очите й проблясваха при всяка улица или алея, по която минаваше, ала никой не я предизвикваше и сенките си оставаха само бледи силуети. Изглежда опасността от призрачните кучета бе достатъчна, за да накара всички да се държат далече от улиците. Топаз се намръщи. Краят на града не бе далеч, а тя нямаше кой знае какъв опит с Дяволските кучета. Всички знаеха, че те са бързи и смъртоносни и че единственият начин да се защитиш от тях е да атакуваш пръв — това бе всичко, което бе научила. Ала имаше силно предчувствие, че това не беше достатъчно.

Загледа се в съпруга си, който крачеше спокойно до нея. Сержант Майкъл Ган бе малко по-висок от нея, ала широките рамене и мускулестото му тяло го правеха да изглежда по-нисък. Той бе около тридесет и пет годишен мъж, но въпреки тежкия живот и отминалото време лицето и тялото му все още не се предаваха. Дългата му кестенява коса бе дръпната назад в кичур — отличителният знак на наемния воин. Ган бе сержант в градската стража повече от пет години, ала държеше на правото си на свобода и избор. Тесните му смеещи се очи се взираха в улицата пред него, а походката му бе лениво отпусната и лека, сякаш всеки миг очакваше среща е Дяволските псета. Хубавите й устни се разтеглиха в лека усмивка. Майкъл Ган сигурно се нуждаеше от възбудата на битката, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Сред гъстата мъгла пред тях се възправи градската стена, огромна шейсетметрова бариера от камък и хоросан, която маркираше външното заграждение на Търговския квартал и края на града. Камъкът бе нарязан и издълбан от безмилостното време, но дванайсетметровата му дебелина все още можеше да предпазва Света на мъглите от хищническите набези. За жалост шейсетметров скок не представляваше кой знай каква трудност за едно Дяволско куче. Топаз се огледа замислено край себе си, докато Ган разпределяше стражите в защитна редица. Те се движеха мълчаливо и съсредоточено по улиците и алеите, като проверяваха снега за последни следи. Ган се върна при нея и извади разрушителя от кобура си, за да провери енергийния заряд. Беше почти пълен. Той премести оръжието и се огледа мрачно.

— Дяволски кучета в града… Ако питаш мен, Съветът е пощурял. Всеки знае, че кучетата не слизат толкова далеч на юг по това време на годината. Не мислиш ли, че това може да е някакъв набег?

Топаз сви рамене.

— Предполагам, че е възможно. До тогава ти никога не би могъл да предвидиш какво могат да предприемат Дяволските кучета след някоя и друга година.

Ган изгрухтя нещо в знак на съгласие и се загледа подозрително в граничната стена. От другата й страна можеше да са се стълпили петдесет кръвожадни псета, но той никога не ще можеше да разбере, ако не се покатереха на върха й. „Трябваше да изградят някакви бойници за наблюдение в проклетото нещо“ помисли си той. Ган изсумтя отвратен и се обърна, за да огледа свитата си. Стражите бяха изпотъпкали снега наоколо и го бяха превърнали в киша, а половината от тях се бяха отдалечили толкова, че приличаха на сенки, пристъпващи в мъглата. Сивкавото було притъпяваше повечето звуци и дори бавният, ала поривист вятър се бе превърнал в глухо, далечно жалостиво стенание. Най-после поне бе спряло да вали. Ган подсмръкна шумно и изтри носа си с опакото на ръкавицата. Откакто бе дошъл в Света на мъглите преди шест години, постоянно беше настинал. Бе започнал да забравя какво значи да усещаш миризма. Затъпка силно твърдия сняг, като се опитваше да се отърси от част от студа, който го пронизваше до костите. Трябваше да си вземе наметалото. Погледна Топаз, която стоеше кротко до него, и де усмихна разнежено. Тя сякаш никога не изпитваше студ или поне не го показваше. Имаше хора, които вземаха спокойствието и елегантността й за студенина, ала Ган я познаваше по-добре. Топаз се гордееше със самообладанието си, то я правеше храбър борец. За кой ли път Ган погледна жена си с възхищение и се запита какво ли бе сторил, за да я заслужи.