Саймън Грийн - Светът на мъглите

Гласът й бе спокоен и идеално овладян, сякаш бе изплакала всичките си сълзи или ги бе заключила дълбоко в себе си. Топаз бе изследовател.

Стийл въздъхна и отмести чашата си встрани. Както винаги бяха забравили захарта. Единадесет години бе директор на единственото пристанище в Света на мъглите, а все още не можеха да запомнят поръчката му да слагат захар в кафето му. Това дори не бе истинско кафе. Той се облегна назад на специално уплътнения стол и се огледа кисело наоколо. Клавиатури на компютри и екрани на монитори бяха пръснати навсякъде край него. По-малко от половината все още работеха. Масивното дървено бюро пред него бе затрупано с рапорти, разписания и сметки, ала в момента той не бе в състояние да събере сили да се заеме с тях. Чувстваше се уморен, вял и раздразнителен, а „Гибелен огън“ опъваше нервите му като глождещ до полуда зъбобол.

Около звукоизолирания му кабинет контролната кула на пристанището продължаваше да работи както обикновено. Винаги имаше да се прави нещо, за което не достигаше време, и всеки знаеше това. Технологията се износваше по-бързо, отколкото можеше да бъде възстановена, работата се натрупваше, докато крайните срокове непрекъснато се скъсяваха, а всяка година проклетите зимни вихрушки засипваха пистите с двуметров сняг. Командният център я караше както си знае и се молеше за по-добри времена.

Джиджиън Стийл се отпусна тежко на стола и задъвка замислено последното парче момици. Той се пресегна към контролното табло, вградено в бюрото му и набра кода. Екранът на командния монитор се освети и след миг завихрените цветове се оформиха в ясен образ. Забуленият в мъгла, извисяващ се като огромна стоманена грамада, настръхнал корпус на „Гибелен огън“ беше надвиснал над централната писта за приземяване; последният кораб от Таним, преди Имперската флота да унищожи живота на планетата. Столът на Стийл проскърца жалостиво, щом сто и двадесет килограмовото му тяло се размърда неспокойно върху него. Като пристанищен директор Стийл бе лично отговорен за всеки кораб, който се приземяваше на летището, а „Гибелен огън“ бе загадка. Стийл мразеше загадките. Той изгледа екрана навъсено и замислено се почеса по олисялото теме, сякаш за да събере мислите си. Като единствената оцеляла планета, която не бе подложена на строгите изисквания и правила на Империята, Светът на мъглите бе крайният пункт за отлъчените от нея — или си проправяш път към Пристанището на мъглите, или скалпът ти увисва безславно върху колана на ловеца като щедър дар. Обикновено, щом Желязната императрица отлъчеше от закона цяла планета, изникваха хиляди бегълци, които заминаваха за други светове. Странно, че не бе пристигнал и някой друг кораб.

Екранът затрептя и образът се разпадна на вихрени цветове. Стийл изруга уморено и стана. Приближи се бързо до командния монитор и стовари месестия си юмрук върху включвателя. Екранът отново затрептя и в следващия миг неохотно се избистри, за да покаже „Гибелен огън“. Стийл бавно поклати глава и се върна на мястото си. Колкото по-скоро се появеше споразумението върху бюрото му, толкова по-добре. Системите на командния център ставаха все по-импровизирани и по-лошо стъкмени и следователно не бе за учудване, че на тях можеше да се разчита все по-малко. Това дяволско място се разпадаше и нищо не можеше да го предотврати. Стийл взе последния бюлетин за контрабандата от бюрото си и разлисти хартията с отвращение. Типично. Той имаше нужда от кристали с памет и слънчеви енергийни конвертори, а какво му предлагаха контрабандистите? Абажури, тоалетни чинии и електрически печки. Стийл захвърли бюлетина и примижа за миг. Нямаше право да се оплаква. Контрабандистите рискуваха живота си всеки миг, когато нарушаваха блокадата на Империята; от тях следваше да се очаква да се концентрират само върху стоки, за които знаеха, че ще получат добра цена. Както и да е, дори и те повтаряха, че просяците не могат да избират.

Стийл разтвори широко очи и хвърли поглед от стъклената си кабина към заобикалящия го команден център. Техници и еспери сновяха напред-назад, от ниво към ниво, грижейки се за машините и поддържайки живота на сложния звяр, в какъвто се бе превърнал космодрумът. Мократа пелена на мъглите забулваше прозорците от армирано стъкло на контролната кула и я изолираше от пистите за кацане. Само еспери и мониторни екрани поддържаха живота на Пристанището на мъглите, а те все не достигаха. Отляво на Стийл се очертаваше лекият, но ясен, прост рисунък на навигационните системи, а отдясно се простираше комуникационната мрежа. Право пред него, където някога се бяха намирали клавиатурите на главния компютър, сега бяха наредени походни легла. Върху тях лежаха изпружени петдесетина мъже и жени с изцъклени лица и празни очи. Към ръката на всеки от тях беше прикрепен интравенозен апарат, който им подаваше хранителни вещества. Стийл потрепера при тази гледка, но не отмести поглед. Те бяха негово задължение като всяка част от Пристанището на мъглите. Те бяха негови деца в известен смисъл, факт, който никога не преставаше да го измъчва. Когато първите компютри бяха започнали да се рушат, той бе потърсил и обединил единствените хора, които можеха да заместят компютър: светлинни калкулатори и учени-идиоти, всички в необходимата степен еспери, за да създадат телепатичен контакт. Вземи достатъчно от този вид хора и ги смеси е шепа еспери и ще получиш груб еквивалент на компютър. Мислеща машина. Но това беше оскъден заместител и от време на време някой елемент трябваше да бъде подменян. По-слабите мозъци бързо изгаряха.