Саймън Грийн - Адският свят

— Така е, мисля, че е така — изрече Хънтър. Той отново се включи в системата на компютрите, уточни плана на полета и заповяда да пуснат двигателите. — Корабът е на път към нас. Ако ще разрушаваме кулата, не е лошо да побързаме. Сигурна ли си, че устройството е някъде вътре, Де Чанс?

— Машината не е в кулата, Капитане — отвърна есперката. — Машината е кулата. Цялата кула!

Тя пристъпи през назъбения отвор в стената, като държеше фенера пред себе си. Хънтър и останалите се спогледаха, след това направиха същото. Навън в мрака чуждите твари се разкъсваха един друг свирепо и не се интересуваха повече от Ескадрилата — сега хората принадлежаха единствено на кулата.

Вътре Медната кула имаше огромни разнообразни форми от метал, стъкло и кристал, свързани така помежду си от неизвестните строители, че хората не намираха никакъв смисъл в невероятната им плетеница. Размерите им бяха относителни — изменяха се в зависимост от ъгъла на наблюдаване. Някои части се движеха, други изведнъж изчезваха и отново се появяваха и освен това се чуваше непрекъснато бръмчене, сякаш устройството си мърмореше нещо под носа. Хънтър погледна нагоре и видя конструкциите да се извисяват над главата му, така неизмеримо и главозамайващо високо, че човешкият ум не желаеше да го възприеме. Който и да е бил творецът на това Устройство, неговият мозък е функционирал по принципи, коренно различни от човешките.

— Ето го и него — тихо каза Меган Де Чанс. — Това е машината, която е освободила тези същества от тиранията на строго определените форми. Ето къде те са сътворили своя ад!

— И той още работи, след Бог знае колко векове — допълни Кристъл.

— Устройството е спало твърде дълго време — продължи Де Чанс. — Сега е будно. Знае, че сме тук.

Хънтър потри челото си. Жестоко главоболие започна да го мъчи още с влизането в кулата. Изведнъж му стана горещо и го обля обилна пот, а пръстите на ръцете му неприятно изтръпнаха.

— Как сте, Капитане? — тихо го запита Кристъл.

— Добре — побърза да отвърне той. — Само че дългият и мъчителен ден напомня за себе си.

— Не е само това — включи се в разговора Меган Де Чанс. — Устройството го предизвиква. Започнало е работа по нас. То въздейства върху всяко живо същество, което за известно време е под негово влияние. Колкото сме по-близо до него, толкова по-силен е ефектът.

— Ей, почакай малко! — викна Корби. — Да не искаш да кажеш, че то ще ни превърне в създания, подобни на чужденците? Ако е така, аз веднага се измитам.

— Хайде де, тръгвай! амо да се появиш навън и чужденците ще те разкъсат на парчета — подкани го Меган Де Чанс. — Те не могат да влязат тук след нас. Устройството не им позволява. Сега сме в безопасност. Трябва ни само време… — Тя повдигна лявата си ръка и я погледна. Пръстите й се бяха залепили един за друг и изглеждаха като груба месеста лапа. — Разбира се, някои от нас са по-възприемчиви от останалите.

Хънтър изненадано я погледна и едва сега започна да схваща настъпилите в лицето й промени. Тя определено беше изгубила голяма част от теглото си, костите й бяха изпъкнали навън и подсказваха пълно измършавяване. Жената изглеждаше някак скована, а стойката й… по странен начин различна от нормалната.

Тя беше променена! Останалите мъже не бяха забелязали нищо, защото промените се бяха извършвали бавно и неуловимо но сега направо се набиваха в очи.

— Колко още време ще можеш да останеш тук? — попита я Капитанът тихо и нежно. — Преди промените да са станали твърде… опасни.

— Не знам. Моята есперност ме прави уязвима, но вие имате нужда от мен, за да разкрием слабите места на Устройството. Сигурно ги има, но то е оцеляло столетия наред без външна поддръжка и грижи. Вероятно е снабдено с някакъв механизъм за самозащите. Не съм уверена, че ще съумеем да го повредим с нашето жалко оръжие. Ала трябва да опитаме. — Тя се огледа. — Сигурно някъде наблизо е разположена рампата, водеща право към сърцето на великото Устройство. Предполагам, че най-доброто нещо, което можем да направим, е да заровим в средата на кулата всички останали ни експлозиви. После да се измъкнем с катера, преди да са избухнали. — Жената погледна Хънтър. — Трябва да бързаме, Капитане. Времето ни е оскъдно.

Хънтър кимна трезво.

— Добре тогава, Еспер. Водете ни. Изследовател, вие вървете непосредствено след нея. Стреляйте веднага при най-малката заплаха. Ние, останалите, ще бъдем ариегард. Включете екраните. Деструкторите и сабите в готовност. Да вървим напред!