Саймън Грийн - Адският свят

Някаква лъчиста снага се откъсна от един каменен монолит и протегна фосфоресциращите си ръце към Кристъл. Изследователката мигновено замахна странично със сабята, без да се обръща и забавя ход, и отряза по-близката ръка. Тя падна на улицата и навсякъде се разлетяха пръски искряща кръв. Съществото нададе ужасен вой. Хънтър щеше да използва деструктора си, но се отказа, понеже съществото падна по гръб, притисна със здравата си ръка отворената рана и се затъркаля. Трябваше да пести зарядите на енергийните кристали. Затова стреляше само при липса на друг избор.

Затича се след Кристъл, като прескочи гърчещата се на паважа ръка. Въздухът гореше в гърдите му, пот се лееше по лицето му. Гледаше учудено Изследователката — беше се борила толкова, колкото и той, а дори и повече, но продължаваше да диша с лекота. А когато избърсваше дребните капчици трептяща кръв от сабята си, леко се усмихваше. Хънтър поклати уморено глава и с няколко мигания изтръска стичащата се солена пот от очите си. Изглежда, че повечето неща, които бе чувал за Изследователите и тяхната подготовка, не бяха никак преувеличени.

Едно крилато същество се спусна от небето точно към него, като пляскаше лениво и се канеше да го клъвне по лицето с дългата около метър човка. Атаката го накара да се намръщи. Беше избрал Медната кула за сборен пункт, защото от нея се виждаше целият град, но сега желаеше да бе избрал нещо, което се намира съвсем наблизо. Вече бе изгубил представа откога тичаха, а целта все изглеждаше далечна.

Нещо мръдна в съседната уличка и Изследователката насочи пистолета си натам.

— Кристъл, не! — блъсна ръката й Хънтър в последния миг. — Това са приятели!

Жената свали деструктора — а Меган Де Чанс и придружаващите я флотски изскочиха пред тях. Едва успяха да си кимнат за поздрав, не им остана време да разменят някоя и друга дума. Тичаха вече заедно, като Кристъл и есперката водеха колоната. Хънтър погледна двамата мъже и лицето му помръкна — униформите им бяха разкъсани и пропити с кръв. Умората и изтощението бяха изрисували дълбоки сенки под очите им и бяха направили движенията им тежки и тромави. Нямаше да издържат още дълго. Усмихна се тъжно и горчиво — едва ли самият той изглеждаше по-добре.

Но трябваше да тичат и да тичат до необходимото място, иначе единствената разумна алтернатива беше да легнат и да чакат смъртта. Хънтър погледна есперката и помръкна. От изнуреното й лице ясно се виждаше, че е доста по-зле от останалите. Тя беше слабото звено на Ескадрилата. И от особено значение. Надяваше се жената да не рухне. Никой от тях нямаше достатъчно сили да я носи.

В този миг Есперката заговори и Капитанът я заслуша внимателно. Често прекъсваше фразите, за да си поеме въздух. Обясни историята на града и какво се бе случило в него. Така Кристъл и Хънтър най-сетне разбраха истинската природа на чужденците и значението на Медната кула. Възникнаха стотици въпроси, но така и не успяха да зададат нито един.

Грамадата на Медната кула внезапно изникна пред тях в края на улицата. Хънтър съсредоточи цялото си внимание към нея. Хората с последни сили тичаха по улицата, докато накрая спряха в подножието й. Двамата флотски се обърнаха към преследвачите и стреляха с деструкторите си. Няколко същества, пищейки, се свлякоха на земята. Енергийните лъчи просто ги бяха прерязали. Останалата част от тълпата се заблъска в телата им.

Хънтър потърси с очи Меган Де Чанс и Изследователката, които също разглеждаха внимателно Медната кула.

— Хайде, стига сме стърчали тук! Отваряйте тази проклета врата, иначе чужденците всеки миг ще ни докопат.

— Появи се проблем, Капитане — отвърна Изследователката. — Не се вижда нито врата, нито прозорец, нито някакъв отвор…

Хънтър веднага вдигна полевия фенер и за пръв път отблизо разгледа внимателно кулата. Високият меден цилиндър, безупречно гладък, без никакви други особености освен масивни и остри шипове, разположени радиално около върха, се извисяваше високо нагоре, опирайки се в нощното небе. Диаметърът му достигаше около петнадесет метра и нямаше никаква следа от отвор в блестящата стена, нито пък някакъв знак, че съществува нещо подобно. Капитанът се приближи плътно до кулата и я погали с длан. Под пръстите си усети нещо неестествено мазно, без никакъв намек за грапавини.

— Чудесно — изрече той тихо. — Дръпнете се назад и се пазете от летящи метални парчета.

Веднага насочи деструктора си перпендикулярно към стената. Но енергийният лъч проби само малка дупчица и това бе всичко, което успя да постигне.