Саймън Грийн - Адският свят

— Ти ми го дължиш! — възкликна Линдхолм.

— Разбира се. За какво иначе са приятелите?

Линдхолм се намръщи.

— Ще го запомня. Аз съм тук от по-отдавна. Ние ще се борим на Арената и аз ще те убия.

— Точно така, Свен. След това ще убиеш организатора на мача и още двадесет и седем чиновници от Арената, преди да те издърпат, да ти сложат белезници и да те изпратят в Ескадрилата за Ада. Но аз се върнах и сега ти трябва да ме убиеш отново. Ако можеш.

Сабите им се срещнаха и стоманата издрънча.

Де Чанс стоеше до колене в мръсната вода в тунела под чуждия град, взирайки се безстрашно в познатите фигури, които се подаваха от дупката в стената. Корби и Линдхолм стояха неподвижни между нея и дупката, втренчили празен поглед в мрака. Позната фигура пристъпи в осветения от фенера кръг. Той бе среден на ръст и тегло, със спокоен и ласкав поглед, което те кара да забележиш мъжа сред толкова други. Усмихна се уверено на Де Чанс.

— Здравей, Мег. Изненадана ли си, че ме виждаш?

— Ти не си реален — изрече Де Чанс равнодушно. — Няма никакъв начин да бъдеш тук, на Улф IV. Ти все още си някъде там, в Империята, и правиш това, което най-много ти се удава. Спечелваш доверието на хората и след това ги предаваш срещу шепа разнообразие.

Той тихо се засмя.

— Аз съм толкова реален, колкото ти искаш да бъда, Мег. Вярвай в мен и аз съм тук, толкова истински, колкото паметта ти може да ме пресъздаде. А ти искаше да ме видиш, нали? Дори след всичко, което се случи, една частица от теб никога не е преставала да мисли за мен, никога не е преставала дълбоко в себе си да вярва, че аз мисля за теб. — Той топло й се усмихна. — И все пак това, което направих, не е чак толкова лошо. Ние всички трябва от нещо да живеем.

Де Чанс пристъпи към него.

— Аз те обичах! Доверих ти се. Дадох ти всичко, което имах, за да ми осигуриш каюта на кораба до Света на мъглите. Там щях да бъда в безопасност, свободна най-сетне от Империята, от нейното отношение към есперите. Ти щеше да дойдеш по-късно при мен и да заживеем заедно. Но нямаше нито каюта, нито кораб и когато Силите за сигурност дойдоха да ме приберат, тебе никакъв те нямаше. По-късно дочух някои неща за теб, но тогава вече бях осъдена да отида в Дяволската Ескадрила.

— Разбира се — усмихнато каза мъжът. — Всички го научават прекалено късно. Аз се старая да бъда професионалист в работата си. Франсис Шрайк, хоноруван предател, двуличник по специалност. — Той вирна глава и я фиксира с искрящите си очи. — Ти все още не си сигурна какво точно чувстваш към мен, нали? На мен ли се сърдиш, че те предадох, или на себе си, че ми повярва? Наистина ли си толкова смела и наивна да обичаш някого, който пет пари не дава за теб?

— Аз знам кой е виновен! — Сабята на Де Чанс почти подскочи в ръката й. — Знам много добре кого мразя.

Шрайк поклати снизходително глава.

— Ти винаги си ми имала зъб, Мег. Но нещата тук са съвсем различни. Аз мога да бъда такъв, какъвто ти ме искаш. Мога да те обичам така, както ти винаги си мечтала да бъдеш обичана. Мога да бъда всичко, за което ти някога си мечтала. Само пусни тази сабя и ела при мен.

Де Чанс направи крачка напред, но спря.

— Франсис…

— Ела при мен, Мег. Аз съм твой.

Де Чанс вдигна сабята си и здраво стисна острието с лявата си ръка. Кръв потече, когато острият й ръб се вряза в месото. Болката я прониза, като че ли някой я бе полял с леденостудена, вода и тя се усмихна с непроницаема усмивка на този пред нея.

— Отлично изиграно, но вие не сте Франсис. Вие дори не сте истински. А и аз прекалено силно го мразя, за да бъда удовлетворена от един евтин заместител. — Тя с усилие откъсна погледа си от него и се взря в спътниците си, които стояха все така безмълвни и неподвижни.

— Какво виждат те? Какви лица им показвате?

— Каквото желаят да видят. Няма значение, те скоро ще бъдат мои.

— Вие си мислите така — възкликна Де Чанс. Прибра сабята си, извади деструктора и стреля в него от упор. Блестящият енергиен лъч разкъса червата му. Устата на Шрайк се разчекна, крещейки. Корби и Линдхолм се събудиха и се огледаха объркано, откъснати насила от своите сънища.

— Това е само трик — изрече бързо Де Чанс. — Каквото и да сте видели, то не е действителност. Изглежда сме се сблъскали с чужденец с много силна есперност. Той се опита да ни убие посредством собствените ни страхове и копнежи. — Де Чанс и мъжете се вгледаха в съществото пред себе си. Под въздействието на техния разум формата на чужденеца започна да се размазва и променя, чертите му ту изпъкваха, ту се размиваха в усилията му да бъде трима души едновременно. Бързо загуби контрол, човешкият му облик се смъкна като захвърлено палто. Чертите му се разпаднаха, очите се вдлъбнаха от лицето и потънаха в кожата. Устата се разшири и в нея изпъкнаха хищни зъби. На ръцете му израснаха остри нокти, тялото му се изгърби. Това, което преди беше дрехи, се оказа бронирани люспи и остри шипове на гърба му. Корби и Линдхолм стреляха в него и побягнаха бързо.