Саймън Грийн - Адският свят

— Прилича на чудовищен червей — прошепна Де Чанс. — То е десетки метри дълго. Не мога да почувствам края му.

Търбухът се разшири внезапно и започна да расте, да расте, докато чужденецът се превърн в една огромна бездънна уста, изпълваща тунела от стена до стена. Когато съществото издишваше, се носеше тежък мирис на изгнило месо. Корби внезапно си представи как те тримата бягат надолу по тунела, преследвани от ненаситната уста, която не им оставяше никакъв път за отстъпление. Той се прицели в тази уста. Де Чанс внезапно сграбчи ръката му.

— Не! Цели се в тавана! Ние сме само на няколко стъпки от повърхността. Взриви ни път навън оттук и нека тунелът остане между нас и чужденеца!

Корби стреля без колебание. Енергийният лъч разби дебелия каменен градеж и дневната светлина нахлу в тунела, когато таванът се срути. Отломки се посипаха по Ескадрилата и хората трябваше да се заслонят под силовите си екрани, докато опасният дъжд спре. Чужденецът изрева отново и енергично се блъсна напред, загребвайки натрошените камъни в лигавия си търбух. Линхолм стреля в устата на чудовището. То изрева оглушително и залитна напред още няколко стъпки.

— Забрави го! — отсече Де Чанс, изключваики силовия си екран. — Трябва да се измъкнем оттук, колкото се може по-бързо.

Линдхолм кимна бързо. Прибра пистолета, изключи своя екран и направи стреме с ръцете си. Де Чанс стъпи на тях и флотският я повдигна до дупката на тавана. Есперката намери на какво да се опре и се провря, оказвайки се на улицата. Корби изключи силовия си екран и я последва по същия начин. Чужденецът се втурна напред, разтрошавайки каменната настилка с безмерната си маса. Линдхолм спокойно извади една ударна граната от патрондаша, зареди я и я метна в зиналата паст, която изтрака и се затвори рефлексивно. После събра някои от по-големите късове чакъл, натрупа ги и като се изкатери по тях, се промуши през дупката. Корби и Де Чанс го изтеглиха на улицата.

Той се изтъркаля далеч от отвора, а секунди по-късно гранатата се взриви и прозвуча оглушителен рев. Кръв и съсиреци бликнаха като фонтан през дупката и пукнатините и се разляха по улицата.

— Отличен взрив, Свен — похвали го Корби.

Тримата се изправиха и се огледаха. Слънцето се бе смъкнало толкова ниско, че подчти не се виждаше, и зеленото небе потъмняваше, подготвяйки се за нощта. Градът бе придобил повече сенки и форми, тук-там светеха прозорци. Медната кула стърчеше на около половин километър над заобикалящите я постройки. Корби се разтрепери от студа и провери дали загряващите му елементи са на максимум.

— Все още никакъв знак от другата група — каза Линдхолм.

— Надявам се да са имали по-лек ден от нас.

Корби подсмръкна.

— Те вероятно са имали прилив на здрав разум и са си обрали навреме крушите оттук.

— По-добре да побързаме — подкани ги Де Чанс. — Има чужденци наблизо. Повече, отколкото съм в състояние да преброя. Те знаят, че сме тук, и ни обграждат.

Тя се затича, без да спира да се увери, че мъжете са я последвали. Те се спогледаха, размениха по една кисела усмивка и забързаха подире й. Някъде наблизо прозвучаха крясъци и ревове на преследващи ги чужденци. Първите от тях като вълна се разляха на улицата и се понесоха след бягащата Ескадрила.

А в Медната кула великото Устройство ги чакаше спокойно да дойдат.

Чудовищата бродеха по улиците на града — някои летяха във въздуха, други ровеха земята. Творенията на лудостта и манията се събираха около Медната кула, призовавани от един глас, на който не можеха да не се подчинят. Те вече не си спомняха защо, но ехото му засягаше някаква струна дълбоко в тях и каквато и форма да имаха, тя винаги щеше да звъни. Слънцето беше залязло и тъмнината обгърнало града. Странни светлини горяха в притихналите сгради, когато все повече и повече създания се събуждаха от вековния си сън и излизаха на улиците. Противни форми на живот пълзяха и се влачеха между постройките, които вече не си спомняха, в града, отдавна, много отдавна забравен от тях. Те съществуваха от векове и може би щяха да съществуват още много векове, но не съзнаваха това. Ужасната участ, която сами си бяха отредили, ги бе вкарала в капана на „тук и сега“, в един-единствен безкраен миг на вегетиране. Бяха забравили кои са, какво са били и какво са смятали да бъдат. Само великото Устройство имаше още памет. Но то беше полудяло.

Хънтър и Кристъл тичаха надолу по виещата се улица между каменните монолити със светещи прозорци и извисяващите се здания от стомана и кристал. Тъмнината висеше наоколо като заслушан странник и от всяка пресечка прииждаха все повече уроди и изчадия, които се присъединяваха към преследващия ги кипящ поток. На Капитана не му достигаше въздух, гърбът и мускулите му крещяха за почивка, но той не смееше да забави ход. Чуждите същества го следваха по петите, разстоянието помежду им непрекъснато намаляваше. Тъмнината скриваше чудовищните им фигури, за което й беше благодарен.