Саймън Грийн - Адският свят

— Великолепна работа — иронизира го Корби. — Сега какво ще последва?

Хънтър трескаво мислеше.

— Експлозивите. Колко гранати са ни останали?

Самият той и Кристъл имаха по една, Де Чанс — две, а останалите мъже бяха вече използвали всичките.

— Няма да стигнат, Капитане. По принцип деструкторът трябваше да разпори стената като консервена кутия, но нещо не стана и едва ли някакви си жалки ударни гранати ще свършат нужната работа.

— Какво предлагаш? — избоботи Корби. — Да ритаме с подметки ли? Или да почукаме най-учтиво и да помолим някой там вътре да ни пусне?

— Затваряй си устата — сряза го Хънтър. — Има и друг начин. Ще използваме нашите мини. Достатъчно са мощни. Действието им е насочено. Ще свършат работа. Ще поставим една от тях в основата на кулата, ще я настроим със съответното закъснение и ще се пръждосаме на безопасно растояние.

— Може наистина да свърши работа — одобри Линдхолм. — Но си правим сметката без онези гадни твари.

Хънтър се обърна и погледна към съществата. Те бяха спрели на известно разстояние от кулата и наблюдаваха мълчаливо. Вероятно великото Устройство не искаше да се приближават с оглед на собствената им безопасност.

Изследователката извади мина от раницата си, постави я в основата и нагласи часовника на взривателя. Хората бързо изтичаха от другата страна на кулата и зачакаха. Експлозията прозвуча неестествено приглушено, сякаш грамадата бе погълнала част от звука. Веднага се втурнаха да видят резултата — голяма дупка зееше в стената.

— Трябва да стъпваме по-внимателно, когато влезем вътре — предупреди ги Кристъл. — Взривът може да е повредил Устройството.

— Сигурно го е повредил — намеси се Меган Де Чанс. — Но повредата е повърхностна. Усещам силата му. То гори като фар в мозъка ми.

Хънтър погледна първо нея, после двамата мъже, които се размърдаха неловко.

— Тя е в телепатична връзка с Устройството, Капитане — бавно изрече Линдхолм. — Мисли, че то е живо…

— И лудо — прекъсна го Меган Де Чанс. — Определено мога да твърдя, че се е побъркало. Не долавям да знае за нашето присъствие тук, но очаква с нетърпение мига, в който ще влезем в кулата. Аз нямам защита пред неговата сила.

— Това наистина е много интересно — предпазливо каза Хънтър, — но няма ли да кажеш нещо по-определено за него.

— Добре — съгласи се Де Чанс. — Взривът е повредил една от важните му части. Опитайте своята комимпланта, Капитане. Мисля, че вече ще работи нормално.

Хънтър я зяпна учудено, след което задейства комимплантата си. Веднага успя да се свърже с катера и за пръв път през този ден почувства, че отново е цял. Да бъде откъснат от компютрите за него бе равносилно да е лишен от собствената си памет. Предаде на машините наученото досега и нареди, в случай че не се завърнат от града, да бъдат изпълнени серия от основни команди. Провери енергийните запаси на катера и вътрешно се поздрави. Вече имаше пълна представа за това, което им предстоеше да направят.

Прекъсна връзката и се обърна към хората си. А те оживено разговаряха, откривайки, че и техните устройства също работят. Хънтър се изкашля високо.

— Слушайте ме внимателно. Ние сме отново в играта. Наредих на компютрите на катера да приведат в бойна готовност всички системи. Веднага щом корабът може да действа, ще го повикам с дистанционното управление и ще се махнем далеч от този проклет град.

— Звучи добре — съгласи се Корби. — Колкото по-скоро изчезнем от това място, толкова по-добре.

— Не можем да тръгнем — възрази Меган Де Чанс.

— Нека само някой да се опита да ме спре! — възмути се Корби.

— Еспер Де Чанс е права, Капитане — намеси се бързо Кристъл. — За добро или за лошо, сега тази планета е нашият дом. Ние трябва да се настаним на нея. Но докато този град с неговите изчадия съществуват, никога няма да сме в безопасност. С тях не можем да контактуваме, следователно не можем да живеем едни до други необезпокоявани. Те са луди. Както успяхме да се убедим, лудостта им е невероятно тежка. Въпросът е поставен ребром: или ние, или те! Сега ни се предоставя може би единственият шанс да се справим с тях. Ако напуснем в този момент града, едва ли друг път ще ни се удаде възможност да се доберем до кулата.

— Не бъди толкова сигурна — прекъсна я Хънтър. — Каква е гаранцията, че с унищожаването на кулата ще унищожим и тварите?

— Нищо сигурно няма в тази лудница — съгласи се Кристъл. — Но това е нашият най-голям залог в играта.