Саймън Грийн - Адският свят

— Пуснете пистолетите — викна им Де Чанс. — Аз вече опитах. Има по-добър начин. — Тя се концентрира и фокусира своята есперност в един-единствен изблик на омраза и ярост и го зарлати към съществото. Чудовището се отдръпна назад, изръмжа веднъж, след което побягна и изчезна надолу по тунела в тъмнината. Те го чуваха известно време как бяга, но скоро и този звук затихна и се изгуби.

Де Чанс се облегна на стената, очите й бяха пълни с топла влага. Корби я погледна със съчувствие. От известно време насам тя не бе много добре, но не можеше да се отрече, че сега изглеждаше къде-къде по-зле. Лицето й бе ужасно бледо и покрито с капчици пот.

Очите й бяха хлътнали дълбоко, а тялото й се разтърсваше от силни конвулсии. Корби понече да я докосне с ръка, но я отдръпна, когато Де Чанс го погледна.

— Добре съм. Оставете ме така.

— Защо чужденците не използваха своята есперност срещу нас преди? — попита Линдхолм.

— Не знам — отвърна Де Чанс. — Предполагам, че и при тях има екземпляри с по-силно и такива с по-слабо есперно поле, както е и при хората. Сферата ми показа какво се е случило, когата те са я изпробвали един върху друг, но ще е необходим един изключително силен телепат, за да въздейства на не-телепатите като вас. Или пък чужденците са станали по-могъщи, когато великото Устройство се е събудило. То е ставало по-силно през цялото време. И сега дори…

— Вие сте го събудили — предположи Линдхолм.

— О, да — съгласи се горчиво Де Чанс. — Аз съм тази, която го събуди. Вината е моя. Аз съм виновна за всичко, което се случи тук. — Гласът й се изостри до писък. — Ако не бях част от Дяволската Ескадрила, всичко това нямаше да се случи. Устройството щеше да си спи необезпокоявано и вие всички щяхте да бъдете в пълна безопасност.

— По-спокойно — утеши я Корби. — Никой в нищо не те обвинява. Нали така, Свен? Ако ти не бе задействала Устройството, някой от колонистите с по-силна есперност щеше да го направи и бог знае какво щеше да се случи тогава и колко колонисти щяха да пострадат…

Де Чанс не отговори нищо. Дълго време тримата стояха мълчаливо в своя кръг от светлина, вглеждайки се в тъмнината.

— Има ли вероятност това да се случи отново? — попита Корби накрая. — Ако чужденците могат да се промъкват в мозъците ни, нямам думи с какво бихме могли да се сблъскаме лице в лице. Всички наши кошмари, всеки лош сън, който някога сме сънували, може да ни причаква в някое кътче, използваики всеки удобен случай, за да ни обсеби. За вас не знам, но аз съм имал някои твърде ужасни сънища…

Де Чанс се усмихна криво.

— Повечето от чужденците не са толкова могъщи, дори ако Устройството ги подкрепи. Това, което видяхме, са кошмарите на чужденците, добили плът и кръв.

— Колко остава до Медната кула? — попита Линдхолм.

— Не е далеч — отвърна Де Чанс. — Скоро тунелът ще почне да се издига нагоре и тогава ще мислим как да излезем от него.

— За мен не е толкова скоро — възрази Корби. — Кожата ми започна да се набръчква от миризмата.

Продължиха да се движат напред, шляпайки в отвратителната вода. От време на време на Корби му се струваше, че зърва плуващи във водата разни неща колкото юмрука му, които в по-голямата си част му напомняха очи и усти. Не каза нищо на останалите. Докато тези неща във водата спазват необходимата дистанция, той ще спазва принципа „Живей и остави и другите да живеят“, а и не искаше да тревожи есперката. Тунелът доби силен наклон нагоре и Корби си позволи да се отдаде на изпълнени с надежда за свеж въздух мисли. Точно в този миг обаче жената спря внезапно и мъжете се заковаха. Сърцето на Корби изстина. Всеки път, когато Де Чанс спираше по този начин, това означаваше, че предстои да се случи нещо наистина неприятно. Есперката се взря в тъмнината, мръщейки се горчиво.

— Има нещо отпред, така ли? — попита Линдхолм.

Есперката кимна.

— То е голямо. Много голямо.

— Не може да е толкова голямо — възрази Корби. — Тунелът е само седем стъпки широк.

— То е много голямо и много могъщо — продължи есперката, като че изобщо не бе го чула. — Не мисля, че нашето оръжие ще бъде достатъчно този път.

— Страхотно! — възкликна Корби. — Направо страхотно. Какво да правим сега? Да се обърнем и да бягаме там, откъдето идваме ли?

Ужасен рев прозвуча в тъмнината, оглушително висок, отразявайки се многократно от камъка. Корби насочи своя деструктор напред, но залегна, отстъпваики неволно назад, понеже внезапен порив на вятъра го удари по лицето. Линдхолм и есперката залегнаха заедно с него, тъй като чужденецът се появи в светлината на фенера. Той изпълни плътно тунела — една огромна купчина от кожа и месо с обръч от немигащи очи около лигавия търбух.