Саймън Грийн - Адският свят

— В едно ограничено място като това тук? Да не си луд? Ударната вълна ще ни направи на кайма.

— Съжалявам — намръщи се Линдхолм. — Не помислих.

— По-добре е да побързаме — каза Де Чанс. — То се движи срещу нас.

Линдхолм и Корби насочиха пистолетите си в тъмнината. Де Чанс също извади своя, но ръката й се колебаеше да се прицели. Тя активира силовия си екран и се втренчи внимателно в него. Слаба, мъждукаща светлина се появи в дълбочината на тунела, като настойчиво нарастваше, наближавайки групата. Корби едва се въздържа да не изругае, когато формата на съществото се очерта на фона на неговата собствена тайнствена светлина. За форма бе трудно да се говори, то просто нямаше такава, а само пенлива маса от очи и мехури, които изпълваха тунела от стена до стена като вълна от струяща пяна. Огромни хапливи уста се появяваха и изчезваха при устрема на съществото напред. Линдхолм спря. Взривът мина направо през бълбукащата маса. Няколко мехура се пукнаха, но лъчът нямаше никакъв друг ефект. Корби пристъпи напред и вряза сабята си в масата. Острието се плъзна в пяната, без да спре някъде.

Корби залитна и падна на колене, загубвайки равновесие поради липсата на съпротивление. Една мляскаща уста се опита да го ухапе по ръката, но замалко не го улучи. Други устица се протегнаха към него. И тогава съществото влезе в контакт с екрана на Корби и мехурчетата започнаха да се пукат шумно при допира си с енергийното поле. Озъбените уста изчезнаха обратно в зрящата кипяща маса. Корби размаха екрана си към тях и много мехури се пръснаха. Съществото започна да се измъква бързо надолу по тунела. След няколко минути то изчезна в мрака. Корби се изправи отново и изтръгна мокрия си крак с отвращение.

— Вече знам как да се справим с изчадия от подобен вид. Еспер, това нещо все още ли дебне в тъмата, или вече бяга от нас?

— Бяга — отвърна Де Чанс. — Не мисля, че нещо е в състояние да го нарани. Но сега ви моля да вървим напред. Пътят до Медната кула е дълъг, а ние трябва да сме там, преди да е мръкнало съвсем. През нощта в града нещата стават още по-ужасни.

Ескадрилата напредваше по тесния тунел в своя собствен кръг от светлина. Тунелът често се разклоняваше, но есперката винаги знаеше по кой път да поемат. Керамични тръби прекъсваха стените на големи разстояния, преплитайки се една в друга доста често, и отново се скриваха в камъка. „Смятам, че дори един чужд град се нуждае от добра канализация — помисли си Корби. — А това място мирише толкова лошо, че сигурно е част от клоаката. Влизал съм в кланици, където миризмата е къде-къде по-добра.“

Водата стана още по-дълбока, стигаше почти до коленете им. По стените започнаха да се появяват плесени, нюансирани в сиво и бяло, често оформяха обширни слоеве, дебели повече от пет сантиметра. Корби внимаваше да не ги докосва. Изглеждаха някак ненаситни и гладни. Парцали въртяща се мръсна пяна се появиха на повърхността на водата. Корби я наблюдаваше подозрително. Мъчеше го чувството, че го преследват. Тогава Ескадрилата внезапно спря, защото в каменната стена отдясно, малко напред, се натъкнаха на голяма дупка с гладки ръбове.

— Чувстваш ли нещо, еспер? — попита Корби тихо.

— Не съм сигурна. Има нещо там, но е забулено. Не мога да го доловя. — Тя уморено потърка чело. — Би могло да се окаже леговище на някакво живо същество, но може да е и някакъв вид машина.

— Вие останете тук — нареди Корби. — Аз и Свен ще отидем да хвърлим един поглед.

— Можеше поне да попиташ дали има доброволци — недоволно изрече Линдхолм. — Властта ти завъртя главата, Ръс.

— Стига си се вайкал — сряза го Корби. — Няма ли поне веднъж да кажеш нещо по-весело?

Двамата тръгнаха бавно напред със сабя и пистолет в готовност. Силовите им екрани тихичко мъркаха нещо на себе си. Дупката в стената изглеждаше по-голяма, когато я доближиха. Накрая се озоваха пред отвор, широк шест стъпки, и предпазливо започнаха да проучват тъмнината зад закрилата на силовите си екрани.

— Нищо не виждам, по дяволите — избоботи Корби. — А ти, Свен?

— И аз не виждам, а и не чувам. Мисля, че е леговище, изоставено преди време. Есперката каза, че чужденците са прекарали в сън доста време.

— Истина е. А и не мога да си представя някой, колкото и чешит да е той, да остане тук долу по собствен избор.

В дълбочината на дупката нещо се размърда. Корби и Линдхолм инстинктивно вдигнаха пистолетите си, но се смразиха, когато една необхватна вълна от мрак ги връхлетя. Есперката изпищя, но никой от двамата не я чу.