Саймън Грийн - Адският свят

— Не мога да разбера — отвърна Линдхолм. — И двете посоки според мен са еднакво добри.

— Не — каза Де Чанс. — Оттук.

Треперещата й ръка сочеше надолу по тунела. Линдхолм нерешително я поотпусна и й се усмихна окуражително, когато тя успя да остане права без поддръжка. Погледът й отново бе съсредоточен, но тя изглеждаше ужасно. Лицето й бе бледо и измъчено, кожата опъната и покрита с пот, а очите й бяха хлътнали и пълни с болка. Ръцете й силно трепереха.

— Как се чувстваш? — поинтересува се учтиво Корби.

Де Чанс се усмихна.

— Жива съм.

— Какво ти показаха топките? — попита Линдхолм.

— Не сега — каза Де Чанс. Тя отново посочи надолу по тунела. — Трябва да се движим натам, и то бързо. Чужденците скоро ще бъдат тук. Те ни искат страшно силно и няма да се откажат. Искат това, което ни прави нормални. Нашата определеност. Нашата неизменна същност. Мисля, че този тунел е част от канализацията. Ще се движим по него, докато наближим Медната кула, след което ще взривим пътя след нас.

— Как ще разберем, че сме стигнали Медната кула? — попита Корби.

— Аз ще разбера — отвърна Де Чанс. — Устройството свети много ярко в моя мозък.

Корби погледна към Линдхолм, който сви рамене. Корби с възмущение поклати глава.

— Бих искал да знам дали вече приключих с необходимостта аз да вземам всички решения в тази група.

— Но пък го правиш толкова добре, Ръс! — произнесе Линдхолм тържествено. — Не са ли ти казвали, че от теб става превъзходен офицер?

— Знаеш ли, Свен, човек може да бъде заменен.

— От какво?

— Практически от всичко.

Дълъг изкривен крак, обрасъл с тръни, се спускаше опипом от дупката. Хората бързо се отдръпнаха от обсега му.

— И така — заключи Корби, — стига толкова. Да тръгваме. Свен, ти носиш светлината, така че ще водиш. Аз ще те следвам. И стига сме киснали тук. Ужас ме обхваща, като си помисля, че някой може да ни хване натясно тук.

Той отряза проврелия се крак със сабята си. Отсеченото парче падна и сега потръпваше на пода на тунела. Линдхолм забърза надолу, а Корби и Де Чанс го последваха. Корби понечи да хване есперката за ръка, за да я поведе, но веднага отскубна обратно ръката си. Кожата й бе влажна и лепкава и някак… отпусната, като че бе загубила голяма част от теглото си в бързината. Опита се да я заговори. Де Чанс започна да му разказва какво бе научила от сферите със записите. Той загуби ума и дума, слушайки я. Заплетената и объркана история за разбитите мечти и вилнеещата лудост звучеше като най-лошото нещо, разказвано в толкова тъмно и неясно място. Когато тя свърши разказа си, Корби и Линдхолм се вгледаха с безпокойство в тъмнината отвъд полевия фенер.

Тунелът започна забележимо да се спуска надолу и подът бе покрит с вода, която ставаше все по-дълбока. Когато Де Чанс привърши своя разказ, водата достигаше глезените им. Тя бе тъмна и пенлива и в нея плуваха разни гадини, които Корби предпочиташе да не гледа отблизо. Есперката и флотските газеха известно време мълчаливо. Шляпането на ботушите им във водата звучеше неестествено силно в тишината.

— Вие мислите, че великото Устройство е разположено някъде в Медната кула? — попита Корби накрая.

— Мисля, че самата кула е Устройството — отвърна Де Чанс. — Една-единствена гигантска машина, функционираща Бог знае от колко столетия.

— И какво ще правим, когато стигнем там? — поинтересува се Корби. — Ще го взривим ли?

— Не знам. Може би. — Де Чанс потърка челото си, като че я мъчеше главоболие. — Не мисля, че ще бъде толкова просто. Устройството може да се отбранява срещу атаките, ако се наложи. — Тя млъкна внезапно и се закова на място. Мъжете също спряха. Де Чанс се взря в тъмнината пред себе си. — Има нещо там, нещо… странно. То ни очаква.

Корби и Линдхолм насочиха пистолетите си в тъмнината. Стояха така и чакаха. Силовите им екрани бръмнаха отчетливо в тишината. Корби напрегна слух, но не чу никакъв шум от стъпки. Мръсната вода беше спокойна и необезпокоявана.

— Къде се намира то? — шепнешком попита той Де Чанс.

Тя се намръщи.

— То чака. Точно отвъд светлината. Чувсвам го някак… странно, безкрайно.

— Може би трябва да се върнем обратно? — предхвърли Корби.

— Не — настоя Де Чанс. — Трябва да се доберем до Медната кула. Тя е единствената ни надежда. Освен това съществото само ще ни следва.

— Страхотно — възкликна Корби. — Става все по-добре.

— Може да му метнем една граната — предложи Линдхолм.

Корби го погледна.