Саймън Грийн - Адският свят

Той кимна уморено.

— И така, какво ще правим по-нататък?

— Вие сте Капитанът.

Хънтър я погледна с негодувание, но знаеше, че е права. С всичките си умения и отличен опит отговорността бе негова, въпреки че единственото, което наистина му се искаше в момента, бе да спре точно тук и да се скрие с надежда чуждоземните да се откажат от тях и да си отидат. Той бе уморен. Не можеше да си спомни откога не се бе чувствал толкова уморен. Това бе изключително напрежение, едно непрестанно усилие…

— Добре — каза накрая той, опитвайки се гласът му да прозвучи уверено. — Ние не можем да останем тук. Чуждоземните ще ни последват всеки миг. Хайде да тръгваме. Колкото по-голяма преднина успеем да наберем пред тях, толкова по-добре…

Упъти се уверено към другия край на стаята, усещайки как болящите го стави протестират. Изследователката извади полевия фенер от раницата си и го включи, преди да го последва. Меката златиста светлина се губеше в тъмата на огромното помещение, но бе достатъчна за Хънтър да зърне отворена врата в другия край на стаята. Той се затича, а Кристъл пристъпваше леко до него. Тъкмо стигнаха и светлината зад тях угасна. Хънтър погледна натам и видя как нещо огромно, бронирано и безглаво се бе заклинило в дупката на стената. Той вдигна пистолета и натисна спусъка. Изгарящият лъч продупчи бронираното тяло точно по средата. Чуждоземното изпищя грубо, но не умря. Хънтър изтича през отворената врата заедно с Кристъл. Озоваха се в дълга зала с много висок таван, пълна с редици от тумбести чуждоземни машини, които се губеха в мрака отвъд светлината на полевия фенер. Двамата спряха. Светлината падаше върху някои от машините. Във въздуха се носеше ниско неприятно бръмчене, от което костите им изтръпваха.

Кристъл погледна назад.

— Те ни настигат, Капитане. Чувам ги.

Хънтър се взря в посоката, от която бяха дошли.

— Не можем да им избягаме. Трябва да ги забавим, за да спечелим време.

Той се усмихна внезапно и изтегли една от ударните гранати от своя патрондаш. Зареди я, след което я изтърколи по пода така, че тя спря точно до вратата.

— И така, Изследовател, хайде да се измъкваме, по дяволите, оттук!

Тичаха между чуждите машини, заобиколени от ореола светлина от полевия фенер. На Хънтър му се струваше, че тичат безкрайно дълго, но залата все още се простираше далеч пред тях, а гранатата не се взривяваше.

Точно в този миг подът се разтресе под краката им, силната въздушна вълна ги блъсна и те полетяха напред. Експлозията бе оглушителна в ограниченото пространство, а отломъци от камък и метал летяха из въздуха като шрапнели. Хънтър и Кристъл вдигнаха силовите екрани над главите си да се предпазят и клекнаха свити долу, за да представляват по-малка мишена. След малко погледнаха назад. Входът бе блокиран от парчетата на раздробените стени. Хънтър и Кристъл се усмихнаха един на друг, след което се затичаха в тъмнината. Достигнаха края на залата, но нямаше врата. Кристъл вдигна пистолета си и проби дупка в стената. Покатериха се през назъбения отвор и се озоваха в дълъг безличен коридор. Блестящи пръчки бяха закрепени на тавана през неравни интервали. Кристъл закачи полевия фенер на колана си, за да си освободи ръката, след това спря и бързо погледна назад през дупката. Хънтър също ги чу. Чуждоземците бяха проникнали в залата с машините и ги следваха по петите. Двамата се затичаха по коридора с всичка сила. Капитанът нямаше представа къде отиват, но всичко бе по-добро от това да чакат чуждоземците да се докопат до тях.

Изглеждаше, че коридорът продължава до безкрайност с никаква врата или отвор където и да е. Първите звуци на преследването започнаха да отекват зад тях заедно с нечовешки рев. Хънтър не погледна назад. Не искаше да знае колко близо са чуждоземците.

Кристъл изтегли граната от патрондаша и я държеше в ръка, готова да я хвърли. Наи-после завиха зад поредния ъгъл, втурнаха се през един отвор и се озоваха в основата на кула. Познатата им рампа се виеше нагоре по вътрешната стена. Кристъл я гледаше нерешително.

— Ако се оставим да ни преследват, тук ще се наложи да бягаме по рампата нагоре. А върхът на една висока кула е страхотно местенце, за да те притиснат до стената.

— Не мога да не се съглася — кимна Хънтър. — Но ние едва ли ще отидем толкова далеч. Наблизо ли са?

Кристъл погледна назад към коридора.

— Твърде близо са и напредват.

— Да пресметнем. Имате ли още гранати? Добре. Използвай ги, за да забавим малко тези изчадия, след което ме последвай нагоре по рампата.