Саймън Грийн - Адският свят

— Бъдете готови. — Гласът на Хънтър прозвуча сравнително спокойно. — Доктор УЙлямс, изчакайте да се приближат достатъъчно и едва тогава се прицелвайте! Изследовател, вие имате значителен боен опит. Заемате позиция, аз и Докторт ще ви прикриваме отстрани.

— Разбрано, Капитане! — Кристъл обхвана с поглед милионите гнусни изчадия, усмихвайки се неприятно. Хънтър потръпна. Имаше нещо ужасно, диво и алчно в усмивката й. Като че гледаше приближаващ се към нея любовник.

— Не можем да останем тук! — внезапно възкликна Уйлямс. — Вижте ги. Ще бъдат тук всеки миг, а ние нищо не можем да направим, за да ги спрем. Трябва да бягаме, докато все още е въжможно.

Той се измъкна от прикритието си и се насочи към отвора в стената. Хънтър сграбчи ръката му и го издърпа обратно.

— Не бъди глупак, Уйлямс! Колко далеч ще можеш да избягаш сам? Дръж се и пази Изследователката отстрани. В противен случай, кълна се, ще те убия собственоръчно.

Уйлямс му се озъби, но остана там, където Хънтър го бе дръпнал.

— Не трябва да оставаме тук! Можем да се спуснем долу в сградата и да барикадираме дупката със силовите екрани.

— Вече обсъждахме това, Докторе. Екранът ще издържи, докато позволят енергийните кристали, след което сме загубени. Дотогава без съмнение чужденците ще са ни обградили. Ще се смъкнем в сградата, когато стане необходимо, не и преди това. А сега активирай своя екран и се приготви да ги посрещнем. Компанията приближава.

Уйлямс отвърна лицето си с отвращение и удари ръката си отстрани. Светещото силово поле се появи, а той замърмори тихичко нещо на себе си. Хънтър погледна Кристъл. Екранът й вече бе включен, а тя се хилеше към приближаващите се чужденци. Хънтър издърпа бойната си кама от ботуша си, изпробва с ръка тежеста на деструктура, след което активира силовия екран. Чужденците бяха вече съвсем близо. Направи крачка напред, така че да охранява Изследователката отляво, удобно притиснат до избрания от него камък за прикритие. Честно казано, ползата от него в момента не бе голяма, но не беше лошо, че го има. Изследователката стоеше открито срещу чужденците и изглеждаше силна и уверена, като че ли прикритието бе само за обикновените простосмъртни, към които тя не принадлежи.

„Тя е Изследовател — помисли си той, — може би те изобщо не се нуждаят от прикритие.“

Капитанът погледна към наближаващата паплач и сърцето му спря да бие. Изпълваха улицата открай докрай, докъдето стигаше погледът му. Чудовищно уродливи, те нямаха брой и бяха с най-разнообразна форма и размери.

„Не е справедливо! — помисли си Хънтър с горчивина. — Не го заслужаваме. Ние сме само Ескадрила, макар и за Ада. Това е работа за цяла рота от ударните части. Не сме бойци. Не, наистина не ставаме за това. Ние сме отхвърлени и наранени; изгнаници и излишни хора.“

Той пое дълбоко въздух.

„Какво пък, по дяволите, може би ще имаме късмет!“

Чужденците бяха вече тук, най-близките само на няколко метра от тях. Гигански ракообразни с остри щипки и опулени очи на края на дълги стебла. Техните многочленести крачета потропваха гръмко по улицата. Докато Хънтър ги гледаше, едно от ракообразните се поду внезапно. Черупката му започна да съска и да се топи и чифт ципести криле избиха откъм гърба му. То се издигна във въздуха, крилата се разпростряха невероятно, когато се извиси над хората. Хънтър се прицели внимателно с деструктура и стреля. Изпепеляващият енергиен лъч го улучи право в гръдния кош и то експлодира, разпръсквайки парчета счупен хитин като шрапнели. Чужденците, който не можеха да се докопат до падналото създание, се драскаха и разкъсваха едно друго. Никое от тях не умираше. Те бяха надмогнали смъртта. Великото Устройство се бе погрижило за това.

Огромни стоножки трополяха по улицата, дълги около тридесет метра, малките им като луковички глави се състояха само от уста и зъби. Някакви личинки се гърчеха сред плътта. Уйлям разцепи на две една от тях със своя деструктор. Двете половини станаха веднага две отделни твари и се втурнаха напред, пришпорвани от същата неумолима решителност, като и останалата част от ордата. Хънтър се чудеше какво ли ги води. Не ще да е само глад. Може би естествената, строго фиксирана форма привлича чужденците, както светлината привлича пеперудите? Ненавист? Съжаление? Хънтър поклати глава — това бяха човешки чувства.

Потокът се стремеше напред, Ескадрилата ги посрещна със святкаща стомана. Кръв, обагрена във всевъзможни краски, хвърчеше във въздуха, когато стоманените остриета се врязваха в подвижната плът, но чужденците продължаваха да напират. Те можеха да бъдат наранявани, но не и убивани, а и бяха свикнали с болката. Само това, че се изяждаха едно друго, ги задържаше да не се нахвърлят върху Ескадрилата. Хънтър завъртя своя нож със сурова решителност, защитавайки себе си и пазейки Изследователката с всичко, на което бе способен. Острият като бръснач ръб на силовия екран също бе от полза. От другата страна на Кристъл Уйлямс размахваше сабята си така, сякаш тя нямаше тегло и нито веднъж не пропусна цел.