Саймън Грийн - Адският свят

То събудило Спящите и града и кошмарите започнали отново.

Де Чанс падна на колене и се разтресе неудържимо. Повърна на пода и Корби протегна ръка да я успокои. Линдхолм погледна натам, откъдето бяха дошли. Нещо напираше насам. Той вдигна силовия си екран и измъкна деструктора от кобура. Стената се пропука отгоре додолу и се разтроши на парчета, когато някакво огромно бронирано тяло се вряза в нея. Един летящ камък разби полевия фенер на Де Чанс и тъмнина изпълни стаята.

Вечерта преваляше, бавно настъпваше нощта, когато Хънтър водеше Доктор Уйлям и Изследователката по улиците на изоставения град. Зеленото небе стана тъмно и зловещо, когато слънцето бавно потъна зад гигантските кули. Сградите хвърляха сенки със страшни очертания и осветените тук-там прозорци изглеждаха ярки и злокобни в плътния мрак. Студът беше кучешки, а ставаше още по-студено и Хънтър трепереше въпреки загряващите елементи в униформата му. Той погледна тайно Кристъл и Уйлямс, но никой от тях не проявяваше признаци, че го мъчи студът. Капитанът се намръщи. Изследователката бе тренирана да издържа на екстремни колебания на температурата, докторът обаче бе цивилен. Най-вероятно тези скрити в него приспособления бяха причината. Хънтър споделяше всеобщото недоверие към черноборсаджийските присадки, ала сега бе принуден да признае, че понякога вършат работа. Той духна в замръзналите си длани и ги заудря една о друга, опита се да си мисли за топли неща.

Движеха се вече около час, но Медната кула не се бе приближила много. Тя стоеше пред тях, висока и непристъпна, извисяваща се над заобикалящите я сгради със своите проблясващи метални шипове, студени и изострени. Изглеждаше огромна още когато тръгнаха към нея, но едва сега Хънтър бе започнал да осъзнава колко висока и масивна беше тази структура в действителност. Не за пръв път се чудеше какво, за Бога, щеше да прави, когато най-после стигне до нея. Ако изобщо успее.

Ръката му неволно се насочи към деструктора. Не беше особено доволен, когато взе пистолета на Изследователката, след като загуби своя, но трябваше да признае, че се почувства много по-добре с оръжие в ръка. А ако поне половината от това, което бе чувал за Изследователите, бе вярно, тя изобщо нямаше нужда от пистолет. Уйлямс все още притежаваше и пистолет, и сабя, разбира се. Естествено беше той да отстъпи сабята си на Хънтър, тъй като докторите нямаха опит с хладно оръжие, но Капитанът реши да не настоява. Уйлямс и без това бе достатъчно нервен, а без оръжието, което да му придава смелост, той щеше напълно да се разкапе заради своите скъпоценни допълнения.

— Капитане — наруши мълчанието Уйлямс. — Мислех си…

— Да, Докторе? — учтиво се отзова Хънтър.

— Нашето оръжие не е много ефикасно срещу тези чужденци. Няма ли да е по-добре, ако пак се натъкнем на нещо подобно, да инсталираме портативните силови полета да ни пазят?

Тъжна въздишка се надигна в гърдите на Хънтър, но той я потисна.

— Искам да ви кажа, Докторе, че монтирането на екраните изисква време и не мога да си представя как чужденците ще стоят спокойно отстрани и ще ни чакат да го направим. А ние ще ги чакаме да загубят интерес и да избягат? Не, Докторе, не намирам вашия план за много практичен. По-добре да запазим мощността в кристалите на екраните, ако възникне нещо наистина непредвидено.

Млъкна, защото разбра, че докторът не го слуша. Уйлямс се намръщи, прехапа долната си устна и замръзна на място. Кристъл и Хънтър също спряха. Уйлямс се огледа, наклони глава на една страна, вслушвайки се сякаш в нещо, което само той можеше да чуе. Хънтър също се заслуша, но всичко му изглеждаше тихо и спокойно. Погледна Изследователката, ала тя сви рамене.

— Нещо идва — прошепна Уйлямс. — Чувам го. И каквото и да е то, този път не е само.

Той направи няколко крачки в кръг и лицето му постепенно изгуби цвета си.

— Те са навсякъде около нас, Капитане. Чувам ги как прииждат от всички посоки. Твари от всякакъв вид.

— Бъди по-конкретен — заповяда Кристъл. — Какво точно чуваш?

— Твари от всякакъв вид — повтори Уйлямс, гласът му се извиси, той почти закрещя: — Те наближават! Трябва да се измъкваме, докато все още можем. Те идват за нас.

— Спокойно — каза Хънтър. — Изследовател, вие чувате ли нещо?

— Нищо, Капитане. Но ако неговият слух е усилен…

— Да — потвърди Хънтър.

Кристъл изтегли сабята си.

— Мисля, че не е лошо да намерим някакво прикритие, Капитане. Тук сме прекалено изложени.