Саймън Грийн - Адският свят

„Кой знае, може просто да свиквам със страха?“

Устата му се изкриви в нещо като усмивка, а пистолетът му взриви една пълзяща твар на стотици трепкащи парченца.

— Отстрани се от пътя ми, Ръс! Веднага!

Корби падна назад, а Линдхолм сам, без ничия помощ натисна масивна част от една чужда машина в отвора, запушвайки го напълно. Корби не смееше дори да си помисли колко ли тежи това проклето нещо. Но затова пък изглеждаше достатъчно здраво и стабилно, за да задържи чудовищата, докато се измъкнат. Той понечи да се отдръпне от стената и се свлече. Зави му се свят и пред очите му притъмня.

— Полека, Ръс — успокои го Линдхолм. — Почини си малко и поеми дълбоко въздух. Барикадата ще издържи още малко.

Корби седна на пода и задиша дълбоко. Главата му се поизбистри, но той не можеше да прецени дали ще е в състояние да тича, стига да имаше накъде. Огледа бързо новата стая. Не бе толкова голяма, колкото предишната, но светлината на фенера не достигаше до отсрещната стена, а високият таван бе скрит в сянката. Тумбести тромави машини стояха, подредени в редици. Те бяха съвсем различни една от друга, като никаква светлина или друг белег не показваха дали функционират. Но Корби се съмняваше в тях по принцип. На пода зееше дупка, чиито остри краища излъчваха топлина от деструктора на Линдхолм, когато бе изтръгвал машината. Късове стомана и стъкло стърчаха като счупени кости. Корби пое дълбоко въздух, изключи своя силов щит и се изправи отново на крака с помощта на Линдхолм и есперката.

— Отлично — изрече дрезгаво той. — А сега какво?

Линдхолм сви рамене.

— Не можем да се върнем назад, следователно трябва да вървим напред. Има още една врата, там, зад машините.

Корби погледна Де Чанс. Тя се бе обърнала, лицето й бе сгърчено и обезумяло, вслушвайки се в нещо, което само тя можеше да чуе.

— И така — обобщи той, — какво мислите с есперката? Съгласна ли сте?

— Да — отговори Де Чанс. Изразът й не се промени. — Нямаме друг избор. Всички пътища са блокирани. Освен това има нещо горе пред нас, което искам да видя.

Линдхолм я погледна внимателно.

— Какво е то, еспер? Какво има пред нас?

— Нещо интересно — изрече Де Чанс замечтано.

Тя се обърна с гръб към двамата си спътници и закрачи уверено между чуждите машини към вратата в дъното. Корби и Линдхолм бързо се спогледаха и тръгнаха след нея. Корби все още не вярваше в есперността й, но досега тя се бе оказала права. Пък и какъв смисъл има да стоят тук и да спорят в съседство със стая, пълна с чудовища? Той изгледа подозрително чуждите машини, когато минаваше покрай тях, но те останаха тихи и загадъчни. Това бяха структури с форми и очертания, ала без никакъв смисъл. Или поне не такъв, какъвто той беше в състояние да разбере.

Де Чанс пристъпи през отворената врата и вдигна фенера си, за да освети стаята. Корби и Линдхолм се скупчиха зад нея. Стените се извиваха високо нагоре към засенчения таван. Стаята се простираше отвъд светлината на фенера. Той осветяваше мътно безкрайни редици метални килийки, които изпълваха пространството, образувайки нещо като пчелна пита. И там, в тези гнезда, в тази пчелна пита, лежаха хиляди и хиляди млечнобели сферички, подредени по големина от човешки юмрук до човешка глава.

— Приличат на онази топка, която вие намерихте в монолита — досети се Линдхолм. — Какво представляват?

— Памети — отвърна Де Чанс меко. — Склад на памети. Историята на този град и на онова, което е живяло тук. Отговорите на всички наши въпроси.

Тя тръгна към най-близката килийка, но Линдхолм сграбчи ръката й и я накара да спре.

— Почакайте малко, еспер. Спомнете си как реагирахте към една, подобна сфера, когато бяхме в монолита. Няма да казвам какво може да ви направи това чудо.

— Точно така — подкрепи го Корби, — и освен това чудовищата може да нахълтат всеки миг. Трябва да продължим нататък.

— Не — отсече Де Чанс. — Информацията, съдържаща се в тези сфери, ни е нужна. Без нея нямаме никакъв шанс да оцелеем тук, в Ада.

Линдхолм кимна неохотно и освободи ръката й.

— Добре. Ръс, потърси има ли някакъв изход, а аз ще пазя. А вие, Де Чанс, все пак побързайте. Ние наистина нямаме много време.

Есперката кимна, очите й жадно се приковаха към килийките със сферите. Тук някъде, в тази безконечна пчелна пита, бяха скрити отговорите, от които се нуждаеше, отговорите, които ще придадат смисъл на заплашващото ги безумие. Тя се движеше бавно, бродейки през извиващите се купчини и оставяйки се на своята есперност да я води. Навсякъде около нея сферите горяха в мозъка й като множество свещички, блещукащи в тъмнината. Те бяха стари, много стари и паметта им избледняваше. Но някои от тях все още горяха ярко, лумваха и блестяха и есперността водеше Де Чанс при тях. Тя простря ръце.