Саймън Грийн - Адският свят

„Сърди се. Идва за нас. Те искат да станем здравомислещи.“

Тя не отрони нито дума след това. Светлина струеше от очите й, не чуваше мъжете, без значение колко силно й крещяха. Лицето й стана сухо и изпито и тя само се оставяше бойците да я водят. Първо те си помислиха, че състоянието й може да е причинено от сградата, в която бяха влезли, но дори след като я избутаха навън, тя си остана отнесена и тиха. Корби настояваше да побързат. Ако нещо ги преследваше, беше по-добре се движат. Линдхолм неохотно се съгласи и ги поведе. Корби прие — точно сега имаше нужда друг да ръководи и да мисли вместо него.

Той бързо се огледа. Движеха се между две масивни структури от кристал и метал, толкова високи, че Корби трябваше да отметне глава, за да види върха им. В никой от прозорците не се виждаше светлина и единственият звук в тишината беше мекото уверено тупкане на техните собствени стъпки. Нямаше помен от нищо живо до предупраждението на еспера, но Корби все още усещаше в тила си натиска на невидими наблюдаващи го очи.

Той се опита да си представи нещо толкова прекрасно, менталният контакт с което би разстроил ума на човек, и не успя. Обхвана го неописуем страх, непрекъснат страх, от който ръцете му се разтреперваха, а очите горяха. Стомахът му се сви на топка. Опита се да се съсредоточи за къде бяха тръгнали, само и само да ангажира мисълта си с нещо друго, но единственото, което му идваше наум, бе Медената кула — наименование, дадено от еспера. Корби се намуси загрижено, помъчи се да се стегне. Те се бяха въртели в кръг толкова дълго, че сега дори не беше сигурен къде изобщо са очертанията на града. Линдхолм крачеше все така целенасочено пред него, следователно можеше да се предположи, че той поне знае накъде върви.

— Кога за последен път опита комимпланта? — попита Линдхолм внезапно със своя неизменно спокоен и тих глас.

— Може би преди десет минути. Искаш ли да пробвам отново?

— Да, хайде, опитай пак.

Корби активира своята комимпланта.

— Капитане, тук е Корби. Моля обадете се.

Изчака няколко минути, но отговор не последва. Само бездушна тишина, празна, еднообразна и статична. Повика още два пъти, след което се отказа. Линдхолм не каза нищо.

Де Чанс внезапно се препъна и едва не падна. Корби веднага я пое, сетне гърбът й се изправи, като че намери краката си отново. Тя смаяно поклати глава и промълви няколко безсмислени звука. Корби погледна Линдхолм и посочи настойчиво към най-близката постройка. Линдхолм кимна. Двамата прихванаха Де Чанс от двете страни и я поведоха към отворената врата, отстрани на излъчващ перлен блясък купол, висок повече от сто стъпки. Нямаше прозорци, нито каквито и да е други отвори, само гладката безизразна повърхност на купола. Линдхолм влезе пръв с насочен пистолет и с проблясващ на ръката му силов екран. Корби изчака малко, след което въведе еспера.

Вътре беше тъмно като в рог. Линдхолм запали полевия фенер и стаята се оживи под лъчите му. Тя беше квадратна, около тридесет стъпки, с нисък таван. Стените и таванът бяха странно изкривени на места и блестяха мътно, сребърносиви под светлината. Линдхолм остави фенера на пода, след което се притече на помощ на Корби и еспера. Де Чанс се отпусна безсилно на пода. Корби й помогна да се облегне на най-близката стена. Тя бе топла и гъбоподобна на пипане и той я огледа подозрително, преди да продължи да се грижи за Де Чанс.

— Мисля, че добре се подредихме — обади се внезапно Линдхолм. — Това място никак не ми харесва.

— Взе ми думите от устата — подкрепи го Корби — За съжаление еспераката не може да продължи.

— Как е тя?

— Не знам. Май се измъкна от онова. След това пак…

— Да. — Линдхолм бързо се огледа. В стената насреща зееше голям отвор, изпълнен с мрак. — Не можем да останем тук, Ръс. Не сме в състояние дори да барикадираме вратата. Опитай се да повдигнеш есперката на крака и да видим какво има оттатък. Ти носи фенера.

Той се насочи войнствено към отворената врата, а Корби грабна полевия фенер с едната си ръка и вдигна Де Чанс с другата. Тя бе все още замаяна, но не напълно безучастна.

— Хайде, Ръс — подкани го Линдхолм неспокойно. — Тук не е безопасно.

— Безопасно ли? Аз не съм се почувствал в безопасност, откакто кацнахме на тази планета. Ако чак толкова бързаш, защо не ми помогнеш? Еспераката не е станала по-лека, знаеш.

Линдхолм взе фенера от него и го вдигна, за да освети другата стая. Корби гледаше широкия му гръб, след това надзърна през отворената врата. Стаята беше огромна. Сенките отвъд светлината правеха невъзможно точното определяне на размерите й, но той още веднъж бе поразен от мащабите на чудния град. Почувствува се като дете, измъкнало се от детската стая и гледащо с широко отворени очи част от света, населен от възрастните. Кривите стени бяха червеникави на светлината на фенера, със стърчащи тук-там остри издатини. Подът беше напукан и на места зееха дълбоки цепнатини — като блато, изсъхнало под жарко слънце. Самата стая бе празна. Линдхолм пристъпи бавно напред, Корби го последва, все още подкрепящ есперката. Отсрещната стена внезапно изпъкна на светлината на фенера и Корби недоволно се намръщи. Метални шипове стърчаха от пурпурната повърхност като рогове на забравени зверове. За момент той се зачуди дали не са някакви трофеи и неочаквано стената му заприлича на изсъхнала кръв. А кръгъл отвор се прозяваше насреща му като беззъба уста.