Саймън Грийн - Адският свят

Трябваше да се пусне от нишката — тя се изтръгна оп пръстите му. Инстинктивно се сви на топка, стовари се на нещо твърдо, но гъвкаво, което пое удара, и така докато се сблъска в друга преграда. дарът бе толкова силен, че му изкара въздуха от белите дробове; от болка му пречерня пред очите…

Бавно си възвърна съзнанието и физическата форма. Заби поглед в тавана и дълго лежа по гръб. Така го намериха Кристъл и Уйлямс.

Те с труд си проправяха път през купчините развалини, които изпълваха помещението. Докторът коленичи до него и започна чевръсто да го преглежда.

Хънтър се усмихна на Кристъл.

— Какво става с чуждото?

— Трясна се в земята и се разби на парчета — отвърнаКристъл отсечено. — Късмет. Така успяхме да го поизучим.

Капитанът щеше да се изсмее, но ребрата изведнъж го заболяха силно. Той едва намери с помощта на Уйлямс да се изправи и седне. Едва тогава се огледа наоколо.

— Тази стая, доколкото виждат очите ми, също е цялата на парчета — продължи Кристъл. — Връхлитайки вътре, вие сте потрошили почти всичко.

— Добра работа сте свършили — намеси се Уйлямс. — Те са поели удара на себе си и са погасили скоростта ви. Инак падането щеше да ви убие. Капитане, по едно чудо сте останали жив!

— Не мислете, че не го осъзнавам — призна Хънтър, с кимване на глава заповяда на Уйлямс да се отдалечи и се изправи сам. Известно време се олюляваше, но накрая главата му се оправи. — Какви са последствията, Докторе?

— Силно натъртване и някои разкъсвания на тъкани. Може едно или две ребра да са пукнати. Не откривам сътресение на мозъка. Мисля, че трябва да се върнем на катера, там ще ви прегледам по-обстойно.

— Поне веднъж ще се съглася с вас, Докторе — Хънтър потърка уморено болящото го чело. — Тъй като предположихме, че градът е изоставен, реших да го докажем сами, но появата на това чудовище промени нещата. Нужно е на всяка цена да се свърем с Империята.

— Което означава до се забави пристигането на преселниците — направи извод Уйлямс.

— Точно така — съгласи се Хънтър. После погледна Кристъл. — Не вярвам да сте видяли сабята и пистолета ми. Изпуснах ги при падането.

— Не сме, Капитане — отвърна Изследователката. — Но с удоволствие ще ви предоставя моя деструктор. Винаги съм предпочитала да се сражавам със сабята. Тя е… някак… по-лична.

Хънтър пое пистолета от ръцете й с жест на благодарност и го пъхна в кобура си.

— Добре, първата ни работа е да потърсим връзка с другата група. Те би трябвало вече да са в града.

— Може и те да са се натъкнали на някое чудовище — каза Кристъл. — И ако не са късметлии като нас…

— Права си — Хънтър се намръщи. — Ще тръгнем към медната кула. Дано последното ми съобщение е достигнало до тях. Ако ги няма там ще трябва да ги изоставим и да се върнем на катера. Империята трябва да бъде предупредена!

— Съгласна съм — отсече Кристъл и добави. — Последният път, когато щях да убия чуждо същество беше на Грендъл.

Бавно и предпазливо тримата се заспускаха надолу по плъзгавата рампа и скоро напуснаха сградата. Те бяха нащрек, и се оглеждаха за всяко движение или звук, но околността беше тиха като добре уредено гробище. Всяка стая, покрай която бяха минали, съдържаше странни форми и машини, но никъде нямаше и помен от живот.

Денят почти беше отминал. Сенките се бяха издължили, притъмняваше и тук-таме на тюркоазеното небе се мяркаха червеникавите вани на залязващото слънце.

— Скоро ще настъпи вечерта — тихо изрече Уйлямс — Не мисля, че трябва да я прекараме в града, Капитане. Бог знае, какво може да броди по нощните улици.

— Ние не може така просто да изоставим другите — напомни им Хънтър. — Те са част от Ескадрилата!

— Ако се налага, можем — отсече Кристъл. — И те са толкова заменими, колкото и ние.

Вечерта се спусна над града. Улиците се изпълниха със сенки. Странни светлини лумнаха ярко в отворените прозорци.

А в тъмното скрито сърце на града нещо ужастно бавно набираше сила.

Линдхолм вървеше надолу по пустата улица с пистолет в ръка, нащрек за всеки признак за движение или живот. Корби го следваше плътно, насърчавайки есперката, доколкото можеше. Лицето на Де Чанс бе равно и безизразно, без чувства, без личност. Очите й не виждаха нищо и тя вървеше безучастно натам, където я водеше Корби. Боецът от Флотата се намръщи разтревожен и разгневен. Откакто осъществи ментална връзка с нещото в града, Де Чанс действаше така, като че мозъкът й гореше.