Саймън Грийн - Адският свят

— Къде сме? — попита Де Чанс дрезгаво и Корби подскочи.

— Всичко е наред — каза бързо той. — Ти си на сигурно място. Ние сме в една сграда. Тя е напълно празна. Как се чувстваш?

— Не мога да кажа точно. Странно. — Тя бавно поклати глава. — Има толкова много следи, толкова много чужди умове, почти се загубих сред тях. Не мога да разбера повечето от тях. Техният начин на мислене за нас е лишен от смисъл. — Лицето й се проясни, загуби своята неопределеност и тя погледна двамата право в очите. — Трябва да се махаме от града. Ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че те са опасни. Ужасно опасни.

— Ти продължаваш да казваш „те“ — прекъсна я Линдхолм. — Колко чужденци има тук? Къде се крият?

— Те са тук — отвърна Де Чанс. — Те са навсякъде. Чакат. Чакали са дълго време. Ние ги събудихме. Не зная колко са — стотици, хиляди… Нямам представа. Следите се изместват, променят се. Но те са наблизо. Знам го. И се приближават непрекъснато. Трябва да напуснем този град.

— Звучи ми добре — зарадва се Корби. — Какво ще кажеш, Свен?

— Задръж така, Ръс. — Линдхолм гледаше есперката замислено. — Не искам да те обидя, еспер, но в каква степен можем да се осланяме на думите ти? Ще ни предоставиш ли някакви факти, впечатления?

— И да, и не. Не мога да го обясня на някого, който не е еспер. Контактът с един чужд ум е нещо изключително трудно, никой не е в състояние да разбере как става. То е като да гледаш в криво огледало, опитвайки се да разпознаеш това, което виждаш там. Успях да разбера все пак няколко неща, в които съм сигурна. Енергийните ресурси на града са под земята, заровени дълбоко в най-ниския пласт. Километри надолу. Те все още функционират, независимо че са изоставени от векове. Сега градът се съживява и набира мощ. Не знам какво точно представлява тази енергия, но по някакъв начин е свързана с Медната кула в центъра на града. Тя е ключът към всичко, което става тук.

— Тогава няма да е лошо да й хвърлим един поглед — обади се Линдхолм. — Може и да открием отговорите на някои въпроси.

— Да не си луд? — възкликна Корби. — Ти чу какво каза есперката, това място оживява и стотици, а може би и хиляди чудовища тръгват към нас сега! Трябва да се измъкнем оттук, докато все още можем.

— Стига, Ръс, няма просто така да обърнем гръб на всичко. Ние сме отговорни и за останалите от Ескадрилата, а и за колонистите, които ще дойдат след нас. Сега имаме най-добрата възможност да намерим отговорите на някои въпроси, докато всичко все още само се пробужда и е дезориентирано.

— Отговорност? Свен, те ни стовариха тук да умрем! Никой не дава пукната пара за нас. Ние сме пушечно месо, ето за какво са ни изпратили. Единствената ни отговорност е за самите нас.

— Какво ще кажеш за останалите?

— Какво искаш да кажа?

— Позволете ми да се намеся — обърна се Де Чанс към Линдхолм. — Корби, колкото и да ми е неприятно да го призная, Свен е прав. Ако не намерим отговора сега, докато все още е възможно, чуждите от този град ще убият всички ни. Те ще ни смажат. Ние не можем да се измъкнем. Единствената ни надежда е Медната кула и това, което ще открием там. А сега млъкнете и бъдете храбри.

Корби кимна мрачно.

— Добре, еспер. Къде е кулата?

— Не е далеч. На не повече от километър.

— Чувствате ли се в състояние да вървите толкова дълго?

— Смятам, че ще мога.

— Има ли нещо, което трябва да знаем за кулата?

— Да. — Лицето на Де Чанс се сгърчи, придоби неопределен израз, като че бе далеч оттук.

— Мисля, че кулата е луда.

— Великолепно — възкликна Корби. — Нямам думи!

Линдхолм тъкмо понечи да кимне в знак на съгласие, когато стаята внезапно започна да оживява. Форми с неясни очертания, сиви и бели заизникваха от пода, покрити с капчици пот. Мъжете опряха гръб до гръб и приготвиха пистолетите си. Нова светлина прониза мрака — силовите полета. Де Чанс се изправи с известно закъснение и застана плътно до тях, с пистолет и сабя в ръка. Още израстъци наизскочиха и от стените. Някъде от много далеч се чуваше писък, изразяващ ярост или мъка, а може би и двете. Израстъците разцъфваха като огромни гъби с широки клюмнали глави на дълги, олюляващи се стъбла. Груби очи се появяваха на стъблата и надиплените краища на плоските глави туптяха с равномерния ритъм на бавно дишане. Израстъците никнеха от всички страни, изпълваха цялата стая.

Корби изкрещя смаян, когато една гъба изникна от пода до крака му. Прицели се и стреля. Месестата глава експлодира от енергийния взрив. Стъблото се люля напред-назад известно време, след което десетина членести пипала изскочиха от него, шибайки яростно във въздуха. Те бяха целите в кръв и свършваха с мънички смукалца. Корби започна да ги сече със сабята си, но на мястото на всяко отрязано пипало мигновено се появяваше друго. Линдхолм местеше поглед от вратата, през която бяха влезли, към отвора в отсрещната стена и се опитваше да прецени кое е по-близо. Имаше неприятното чувство, че най-близкият отвор води още по-навътре в сградата. Един от новите израстъци се наклони към него, тежко поклащайки се на крехкото си стъбло, и Линдхолм с мъка потисна желанието си да стреля. Не искаше да повтаря грешката на Корби. Центърът на наклонената глава на гъбата изпъкна внезапно навън, след което се разцепи и едно насекомо с черна броня изскочи от пукнатината. То имаше широко сплескано тяло с десетки космати крачка и остра, режеща като бръснач челюст. Алчно се насочи към Линдхолм, той стреля в упор. Бронираното тяло се разпръсна на части, а мърдащите все още крачета се разхвърчаха във въздуха.