Саймън Грийн - Адският свят

Всички гъби-израстъци се подуха, разпукаха се, давайки живот на чудовища. Линдхолм и Корби стреляха и сечаха със саби около себе си, опитвайки се да разчистят път за отстъпление. Есперката не им бе от полза. Пистолетът й висеше отпуснато отстрани, лицето й се бе отдръпнало и изкривилоо от някаква вътрешна агония. Мъжете я пазеха, колкото им бе възможно, но знаеха, че няма да издържат дълго. Чудовищата вече бяха прекалено много. Една огромна гъбена глава експлодира, изхвърляйки стотици червеи всред стаята. Те паднаха върху гъбоподобните чудовища и започнаха да дъвчат ненаситно всичко, до което се докоснат. Най-добрата защита на бойците срещу тях се оказаха силовите екрани, но все пак някои се добраха до гола плът. Един червей попадна върху ръката на Линдхолм и успя да оглозга мястото до кокал, преди да го изтръска. Той изруга силно и продължи борбата. На Арените се бе научил да не обръща внимание на раните, освен ако не са критични. Корби не бе толкова спокоен, крещеше и ругаеше с всичка сила, когато един червей го ухапа по ухото. Отчаяно го сграбчи с ноктите на свободната си ръка и както се мъчеше да го откопчи, едва не отряза собствената си глава със силовото поле. Няколко червея се лепнаха върху есперката, измъквайки я от транса, и тя неистово се зае да изтръсква и удря прилепналите към униформата й гадини. Чудовищата не обръщаха внимание на червеите в своя целенасочен устрем да се доберат до човешката си плячка. Едно дълго мръсносиво пипало изплющя от нищото и сграбчи фенера на Линдхолм, разтроши го и светлината загасна. Стаята все още бе осветена от някакво зловещо, призрачно сияние, излъчвано от гъбите, ала и то бързо намаляваше от множащата се орда на чудовищата.

Мъжете се биеха въпреки засилващата се болка в гърбовете и пръстите им и парещия въздух в напрегнатите до крайност бели дробове. Де Чанс се опитваше да ги предпази със силовия си екран, доколкото можеше, но тя не бе боец и те го знаеха добре. Огромните бронирани насекоми, дълги от три до четири стъпки, лазеха по пода и стените и се бореха за своя шанс да се докопат до човешката плячка. Дългите пипала, покрити с хапещи смукала, плющяха из въздуха. Нещо прешленесто с много крака се плъзна от тавана и гледаше мъжете с немигащи очи. Червеите бяха навсякъде, гърчеха се, намотаваха се и ядяха. Корби избърса потта от очите си с опакото на ръката и нещо с дълги около тридесет сантиметра зъби щракна до гърлото му. Вдигна силовия си екран тъкмо навреме, зъбите остро захапаха енергийното поле. Той усещаше силата, която се излъчва от него с всяко бодване на сабята, но не спря да се бие. А щеше да се наложи. Нямаше вече накъде да отстъпва. Вече не виждаше дори вратата. Засмя се предизвикателно и завъртя бързо и гневно сабята около себе си, чакайки деструкторът му да се зареди. Една гъба избухна от стената зад гърба му и когато разсече стеблото й, гърчеща се маса от черва падна от раната и изпълни с пушек и изпарения застоялия въздух.

"Така — помисли си решително Корби. — Това е. Стига толкова

Той разчисти малко пространство пред себе си със сабята и екрана, вдигна пистолета и продупчи стената. Де Чанс и Линдхолм бързо последваха примера му, пробивайки си път през скупчените чудовища. Тримата прекрачиха през дупката в отвъдния мрак. Двамата мъже бързо се обърнаха и закриха отвора със силовите си екрани, докато Де Чанс извади полевия фенер от раницата си. В бликналата внезапно светлина видяха, че стаята е празна с изключение на някаква неизвестна апаратура и есперката си поотдъхна. Чудовищата напираха срещу двата екрана, опитвайки се да си пробият път. Една гъбена глава експлодира, изригвайки градушка от гърчещи се личинки във въздуха.

— Трябва да запушим тази дупка и да я барикадираме — предложи Линдхолм. Дишането му бе накъсано и запъхтяно но гласът му бе спокоен и безразличен както винаги.

— Звучи добре — съгласи се Корби. — Ти и есперката намерете нещо. Аз ще ги задържа. Но побързайте, дявол да го вземе!

Той пристъпи напред, за да удържа дупката, мобилизирайки последните си сили да се доближи. Чудовищата се втурнаха напред, ала той ги посрещна със сабя и екран. Въпреки че бе уморен и зает, въпреки че всичко го болеше, все пак успя да осъзнае, че вече не се страхува така, както преди. Боеше се, и то много, но това не бе онзи спиращ сърцето, парализиращ страх, който го бе терзал толкова дълго време. Страхуваше се, едновременно с това обаче бе спокоен и можеше да мисли и да се бори. Може би причината се криеше в това, че сега просто нямаше избор — да се бие или да бяга. Ако беше слаб и нерешителен, тук той просто щеше да бъде убит. Не че имаше някакви илюзии относно шансовете за изхода от тази борба. Ако Свен или есперката не донесяха по някакво чудо нещо колкото се може по-бързо, той щеше да бъде мъртъв и го знаеше. Тази мисъл присвиваше стомаха му и дишането му се учестяваше, но не го парализираше и не му късаше нервите.