Колин Грийнланд - Открадни си свят

Когато стражите на Астероид 000013 започнаха да хленчат и да се ближат един друг, Дог Шварц — нека му отдадем справедливост — бе първият, който го забеляза.

Всички винаги съдеха Дог Шварц справедливо. Надпреварваха се да го правят с едни или други методи на юриспруденцията. Съдията на Честност-2 дори го обяви официално за „преминал в трансгресивен режим на функциониране“, което не попречи на Шварц да продължи да „функционира“ по същия начин до ден-днешен.

Дог Шварц познаваше из основи и отвътре живота във всички съдебни институции от Малибу до Ганимед. Астероид 000013 спадаше към категорията на най-мрачните местенца за обитаване, което не беше никак странно, като се има предвид, че всъщност представляваше еладелдийски изправителен дом. 000013 не беше нищо повече от голям скален къс, който следваше тясна, самотна орбита. Всичко, което се помещаваше на микроскопичната му повърхност, бе всъщност един неголям купол със спални клетки и сумрачна дупка в земята, където Дог Шварц и неговите покаяли се престъпни събратя прекарваха непрекъснато скъсяващите се астероидни дни в упоритото занимание да раздробяват 00013 на още по-дребни камъчета.

Дог Шварц дължеше името си на приликата в лице с някаква отдавна забравена земна порода кучета — поне така твърдеше някакъв неизвестен ентусиаст. Нямаше нищо против названието. Дори се радваше на скритото в него, неизбежно страховито уважение. Затова пък бе доста докачлив, що се отнасяше до външния му вид. В гражданския живот предпочиташе да носи шарени дрехи, но дори в изправителната колония успяваше да вдъхне малко вкус и стил на сивите затворнически одежди.

Когато обаче говорим за кучета на 000013, имаме предвид тъмничарите, защото, както е известно всекиму, тъкмо еладелдийците — които тук пазеха затворниците — приличаха далеч повече на земните кучета, отколкото който и да било човек. Общоприет факт е, че всеки нормален еладелдиец наподобява чудовищно мутирал териер със синкава козина, изправен на задните си крака.

А един ден те дори започнаха да се държат като кучета.

Дог Шварц тъкмо си почиваше, опрял широки длани на яките си бедра. Той вдигна глава и загледа тъмничарите, заели позиция от другата страна на периметъра.

— Погледни ги само — прошепна на аверчето си. Притежаваше неочаквано тънък и писклив глас, който умееше да модулира до приятен тенор.

Съкилийникът на Шварц, известен тук с прозвището Монаха, извади металния клин от пукнатината, която бе пробил в стената, и се озърна. След това се изхили мръсно, което при него бе единственият начин за изразяване на чувствата.

— Мухи — обяви той.

Двамата с Дог Шварц бяха заедно откак се помнеха. Съдбата, животът или нещо също толкова неумолимо ги бе събирало отново и отново в различни ъгълчета на света. Дог Шварц и аверчето му с прякор Монаха бяха от онези типове, които очаквате да срещнете в затвора на която и да било земна или извънземна цивилизация.

Дог Шварц може и да приличаше малко на куче, ала същото едва ли можеше да се твърди по отношение на външността на Монаха и неговия прякор. Зад гърба му го наричаха Маймуняка заради състоянието, до което успяваше да се докара, независимо от хигиенните процедури, провеждани след, че и преди работа. Маймуняка беше дребен на ръст и лепкав. Ръцете му бяха като попивателна за мазнотии от всякакъв сорт, които сякаш си даваха среща, събрани вероятно чак от другия край на Слънчевата система.

Ала Маймуняка си го биваше с ръцете. Любимото му занимание бе да разглобява всичко, което му попадне, на съставните му части, след това да го сглобява отново, за да види дали ще проработи. Като правило, нещата, които преди това функционираха, губеха тази способност и обратното. Така или иначе, намесата на Монаха оставяше траен отпечатък в съществуването им — в един или друг смисъл. Важното беше, че той не обичаше да оставя работата си недовършена.

Дог Шварц разтърси глава, сбърчи нос и заби трескаво дясното си кутре в ушния си канал.

— Мухи — присмя се той. — Гледай. Погледни ги само. Май че чуват нещо.

И тъй беше наистина — поне така изглеждаше. Насъбрани в предния край на шахтата, стражите стояха с щръкнали уши и вдигнати нагоре глави, като че улавяха някакъв сигнал направо от космоса, ужасяващ крясък, недоловим за затворниците от Земята.