Колин Грийнланд - Открадни си свят

Монахът се ухили, оголвайки два реда кафеникави зъби — в местата, където не бяха мухлясалозелени.

— Каквото и да е — отбеляза с неочакван изблик на мъдрост, — май хич не им се нрави.

Изведнъж по-младият от двамата тъмничари в дъното на шахтата изпусна с дрънчене своя пулсор, завъртя се към другия тъмничар и се зае да го души.

Дог Шварц подскочи и разкърши рамене.

— Вземи го — произнесе с ясен глас той, обръщайки се към Леглой, който беше най-близо, като имаше предвид оръжието. Но Леглой, както обикновено, не можеше да помръдне. Ниглон Леглой винаги се парализираше от страх. И вечно се боеше от всичко.

По-възрастният тъмничар излая нещо пронизително и гърлесто. Младият се наведе и сграбчи пулсора с разтреперани космати лапи. Възрастният завъртя глава и кресна на затворниците да се захващат отново за работа, но говорът му не беше ясен. Нещастникът очевидно бе раздвоен.

Затворниците по всички светове подушват тези неща както нормалните хора усещат промяната във времето. На 000013, където времето не се променя, те са дори още по-чувствителни. Никой не се захвана за прекъснатата работа. Изтръпнали от умора и овладени от безразличие, те продължиха да се кокорят към тъмничарите.

Възрастният отново изкряска. Младият също последва примера му с разтреперан, поизтънял гласец. Всеки момент към тях щяха да се присъединят и тъмничарите от горните нива и ако все още не се бяха захванали за работа, щеше да последва стрелба.

Дог Шварц замахна с чука — сякаш Монаха все още прикрепяше клина в пукнатината, сякаш той все още се готвеше да го удари.

Неколцина от тъмничарите започнаха да се спускат към дъното на кариерата, като се пързаляха по загладените камъни. Защо не стреляха? Изглеждаха така, като че бяха забравили за какво служат оръжията. Откъм редиците на затворниците се надигна ропот. Еладелдийците бяха сурови и усърдни в стриктното спазване на закона и в подчинението си пред капеланците, който го бяха сътворили. Но сега се държаха така, сякаш бяха изгубили всякакъв спомен за този закон, както и за създателите му.

Дог Шварц се озърна и започна незабелязано да се прокрадва към най-близката товарна рампа. Край него притичаха няколко стражи, но нито един не го спря. Струпваха се в центъра на кариерата, без да предприемат каквито и да било офанзивни действия. В средата на групата стояха най-възрастните, а останалите подскачаха неспокойно около тях, сякаш търсеха утеха или отправяха настойчиви молитви да бъде прекратен нетърпимият шум. Вълна на неистов смях заля затворниците, които започнаха да крещят радостно.

Междувременно Дог Шварц се покатери на рампата и прегради пътя на един от последните тъмничари, също завладян от необяснимото желание да слезе долу.

— Ей, момче, дръж — извика той и му подаде дръжката на тежкия каменарски чук.

В отговор тъмничарят му се озъби. Дори посегна към колана, където висеше ултразвуков камшик. В същия миг Дог Шварц замахна с чука и стовари стоманения му накрайник върху черепа на еладелдиеца, превръщайки го в пихтия, заедно с част от рамото и гърба.

И тогава шахтата се изпълни с див рев.

Шварц подскочи с ловкостта на примабалерина (възползвайки се от предимството на ниската гравитация), повали още един тъмничар и после още един.

— Хопала, Монах — извика радостно той. — Брей, брей, брей!

Дребосъкът не се подвоуми да последва примера му, като се зае да мушка почти парализираните тъмничари с острието на металния клин. Наложи се обаче да си проправя път сред тълпа от мераклии. Сега вече дори Леглой бе дошъл на себе си и трескаво замеряше противника с камъни.

Пазачите не оказваха никаква съпротива. Горе, по ръба на шахтата, белокозинестите офицери търчаха в кръг, хленчеха и виеха, сякаш цялата позната вселена внезапно се бе преобърнала с краката нагоре, за да се стовари върху нещастните им глави. Вместо да спрат с огън нахлуващите затворнически орди, те избягаха страхливо в совалката, откъдето дни наред продължаваха да се носят ужасените им писъци. По същото време Дог Шварц, Маймуняка и Ниглон Леглой — и всички техни приятели и врагове — изядоха и изпиха къде каквото намериха, а останалото изпотрошиха.

Никой не забеляза кога точно от звездното небе се спусна грамаден астероид и една жена с дълго, черно кожено наметало им предложи да ги откара.

Това е историята на Табита Джут и как тя замина на дълго пътешествие.