Колин Грийнланд - Открадни си свят

Колкото по-надолу слизаше кабината, толкова по-горещо ставаше. Джут притисна акробатката към плексигласовата стена на кабината и я целуна страстно.

— Трябва да си намеря кола — промърмори тя.

Саския кимна.

— Така е, тук ти си капитанът. Трябва да имаш не една кола, а цяла флотилия.

— И каква да си избера според теб?

Въпросът изглежда подразни Саския.

— О, Божичко, нямам понятие — отвърна тя и ловко се изкатери до тавана. — Марко обичаше да се вози в кола. Все си падаше по големите. Вземи си такава — предложи тя. — С много светлини.

Табита вдигна ръка и погали изящния й прасец.

— Ще попитам Доркас — въздъхна тя. На времето беше работила за сестрата на Доркас. — Бива я да открива всякакви джунджурии.

В кабината имаше комуникатор. Наведе се към микрофончето и повика Доркас.

— Слушай, можеш ли да ми намериш кола? Голяма — добави Джут и погледна приятелката си. — Искам и шофьор. Да. Точно така.

Пристигнаха в доковете — мрачни, натъпкани с машинарии помещения, които заемаха най-долните нива на станцията. В транзитната секция за пътници все още се блъскаха тълпи от отпътуващи, които се надяваха да открият своя нов дом някъде другаде. Капитан Джут не можеше да ги разбере. Тя самата не бе имала постоянен адрес, откакто някога напусна родния си дом. Вярно, дълго време бе живяла на баржата „Алис Лидъл“, преди нещастният съд да се разпадне на съставните си части.

Все пак тълпата показваше признаци на разреждане. Джут се огледа, повика един от роботите, отговарящи за операцията, и поиска доклад за нейния ход.

— Натоварването на отпътуващите пътници продължава — произнесе с металически тембър роботът. — До момента са се качили 86,3% от желаещите.

— Продължавайте в същия дух — разпореди се Джут, докато се оглеждаше. Саския, потомствена изгнаничка също като нея, я следваше на крачка. Джут надникна през едно прозорче. Вътре имаше малка самостоятелна кабина. Същество, покрито със синкава козина и облечено в тъмничарска униформа, правеше някакви трескави знаци.

— Това пък какво е? — обърна се тя към робота. — Откъде се е взело?

— Пристигна с последния товар от 000013 — отвърна роботът.

Джут докосна вратата и прекрачи прага.

Еладелдиецът се хвърли в краката й и изхленчи жалостиво.

— Не — извика тя и се отдръпна. — Никакви ченгета!

Роботът забръмча, докато си сверяваше програмите.

Бяха свалили от борда всички полицаи, заедно с шепата оцелели фраски, под възторжения акомпанимент на пътници и бивши затворници.

Само господин Спинър изрази съмнение по повод тази странна размяна.

— Не смяташ ли, че и без това криминалният контингент е достатъчно многочислен?

— Ни най-малко! — отвърна Джут, израснала сред хора, за които законът винаги бе само досадна пречка по пътя към свободата. — С тези поне мога да се разбера.

— Вярно, с престъпниците се живее по-леко — подкрепи я Саския. — Ние също бяхме престъпници — добави тя. — Марко, Могул, Кстаска и аз.

Табита се наведе и я целуна нежно по челото.

— Сега вече всички сме престъпници — прошепна тя.

Продължиха надолу, до най-ниско разположените докове, откъдето през илюминаторите се виждаше грапавата скалиста повърхност на Астероид 000013, захапан от мощния лъч на „Изобилие“. Отвъд него имаше само завеса от мълчаливо чакащи звезди, сред които проблясваха пламъчетата на патрулните кораби, нямащи търпение да ги видят как ще напуснат системата.

— Всички желаещи напуснаха борда — обяви гръмогласно един от роботите.

Във ВИП-каютата, изолирана от прозрачния мехур на транзитната секция, бяха натъпкани последните доброволни изгнаници: данъчни шамани от крайните планети, лишени от правото да практикуват пластични хирурзи, безработни нещастници, твърдо решени да се разделят с гигантския орбитален комплекс, който до скоро им бе осигурявал нелоша прехрана. Вътре кипеше трескава работа разменяха се скафандри и оръжие, сръчни асистенти тичаха напред-назад, за да осигурят на господарите си топло местенце на последната каледонийска „Светкавица“. В ъгъла, далеч от всеобщата шумотевица, стоеше самотна мъжка фигура, издокарана в строг, черен фрак, и се любуваше на гледката зад стъклата на безрамковите си очила. За разлика от останалите непознатият нямаше личен багаж, нито специална екипировка, а и не проявяваше обичайните признаци на паника. Той също разполагаше с асистент — ако тази роля изпълняваше помощничката, приседнала в краката му.