Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Какво ще правиш сега, Алис? — попита Доджър Гилеспи. — Сигурно ти се ще да достигнем до Проксима Центавър само с един скок, а?

— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОЛУЧИ ТОЛКОВА БЪРЗО, КАПИТАН ГИЛЕСПИ — отвърна Алис. — ПО МОИ ИЗЧИСЛЕНИЯ ЩЕ Е НЕОБХОДИМО СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ, ОТГОВАРЯЩО НА ПЕРИОД ОТ ПЕТНАДЕСЕТ МЕСЕЦА, МОЖЕ БИ ДОРИ ТРИДЕСЕТ. МЕЖДУЗВЕЗДНИЯТ ХИПЕРПРОСТРАНСТВЕН ПРЕХОД ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВЕНО-ВРЕМЕВИЯ КОНТИНУУМ НЕ ПРИЛИЧА НА НИЩО, КОЕТО СТЕ ПРЕЖИВЯВАЛИ ДОСЕГА. ДОРИ БИХ КАЗАЛА, ЧЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ ТЕНДЕНЦИИ ЗА ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ УРАВНЕНИЯ С ВСИЧКИ ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ТЯХ ПОСЛЕДСТВИЯ…

— Алис — прекъсна я Табита.

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Пълен напред, Алис — нареди Табита.

— РАЗБРАНО, КАПИТАНЕ.

Капитан Гилеспи се засмя, подпряна на облегалката.

— Господи, малката, трябва да си по-търпелива. Твърде бърза е за мен, Доджър — оплака се Табита.

— Права ли съм, Алис? Двеста часа полет от Харон до Венера.

— 233 ЧАСА, 16 МИНУТИ, 51,24 СЕКУНДИ.

Джут наблюдаваше размазаното лице на Сатурн, което се плъзна назад, превръщайки се в златист облак.

— От Венера до Пояса само за един ден — произнесе замислено тя.

— 29 ЧАСА, 43 МИНУТИ…

Навсякъде по заобикалящите ги монитори потекоха водопади от информация. В началото на коридора един от екраните увисна под стойката върху няколко полюшващи се жици. Двама техници изтичаха при него и го повдигнаха на ръце.

— Казвам само, че няма да е зле, ако я подложим на допълнителни изпитания, преди да я натоварим докрай.

— Аз се махам оттук! — обяви капитан Джут и когато погледите им се срещнаха, Доджър забеляза нещо в очите й, сякаш й казваше: „Преди да са дошли, за да ми вземат кораба!“

И тогава пространството около тях се изкриви, сякаш те и целият персонал в кабината трябваше да бъдат натикани в гърлото на някакъв безконечен тунел и въздухът заискри в електриковосиньо. Отекна пронизителен, пищящ звук, наподобяващ свирката на електрически чайник. Звукът не само не утихна, а се разцепи и умножи, докато тъпанчетата и очните ябълки на всички на борда заплашваха да се пръснат, и едва тогава издъхна в хиляди отделни ноти, които отекнаха по спираловидната каскада от разпокъсани пространства, след което вратите на безкрайността се разтвориха и пропуснаха грамадния кораб.

Фанфарите и възторжените аплодисменти бяха толкова шумни, че никой от тях не можа да чуе последното официално съобщение на Алис. Бяха подминали отклонението. Намираха се в заобиколната крива и щяха да се появят отново в нормалния космос най-рано след година, дори след две! Прозорците на Земната зала и витрините на „Мъркюри Гардън“ показваха само бледата, еднообразна стена на нищото, която приличаше на замръзнал дим. Дори вкусът на познатите неща сега бе различен, макар никой да не беше в състояние да го забележи.

Капитан Джут приседна с разцъфнала на лицето удовлетворена усмивка, сякаш не забелязваше суматохата наоколо. Тя докосна няколко копчета на клавиатурата, извика на екрана обемно изображение на координатите и премести длан върху щурвала.

— Чудесна маневра, Алис — похвали я Табита. — Поддържай курса.

— Разбрано, да поддържам курса — повтори Спинър.

Доджър Гилеспи я погледна с нескрито уважение. Хлапето очевидно бе станало звезда. Изглежда разполагаше с цял куп великолепни помощници, хора, които биха изпитали неимоверно щастие да бродят из безконечните простори на хиперпространството, насочвани от векторите на непозната, извънземна програма. Тя опря буза във високата яка на ризата си и откри, че се е изпотила.

— Имаш нужда от нещо освежаващо — подметна на Табита.

— Не — отвърна капитан Джут. — Имам нужда от цял куп освежаващи напитки. Защото потегляме на йеееееееей!… — тя извика, заподскача и взе да размахва ръце, а всички останали се присъединиха към нея, като се надпреварваха да крещят и да ръкомахат. Към Табита се протягаха безброй ръце с дарове, шишета, кутийки с пудра и поизсъхнали резенчета от торта.

Веселбата бе в своя вихър, Когато Доджър Гилеспи най-сетне успя да убеди Джут да излязат за малко. Наложи се да я дръпне за ръката и да я извлачи на буксир през гъстата тълпа. Но въпреки възбудата си Джут отказа да излезе, преди да си е прибрала пластината.

— Познаваш ли Рори? — попита я Доджър, когато наближаваха изхода.

— Кой е Рори?

— Ще видиш… ако все още е на работа.

Съдейки по тона на Доджър, тя не се съмняваше, че ще го намерят. Въпросът бе, ще съумее ли да налучка пътя. На „Изобилие“ не всичко стоеше там, където го оставяш.