Колин Грийнланд - Открадни си свят

Може би тъкмо по тази причина Табита предпочиташе да носи пластината навсякъде със себе си.

Заобиколиха купола с название „Раят на Дали“ и свърнаха от главния път, преди да се озоват под акведукта, зад който започваше районът с големите резервоари и където тъмнееха мрачните входове на Пещерите на Хаоса. От ниските покриви на парниците се спускаха подобни на въжета стъбла от зеленикав мъх, разстилаха се по пода и се смесваха с бакърените марсиански тръстики, чиито разцъфнали цветове продължаваха да се извиват в търсене на бледото слънце.

В занемарените шахти отвъд Западен Асгард се гушеха колиби, струпани от подръчни материали като полуразтопени пластмасови плоскости, пеноблокчета и крадени алуминиеви листове. Брадясали типове се катереха по паянтовите стълби, мъкнеха шкафчета и ръждясали умивалници. Бегълци от други светове, които започваха тук нов живот, затворници от 000013, възвърнали си неочаквано свободата. Грубите им подвиквания отекваха в ниските сводове.

— Погледни ги само — посочи Доджър.

Табита извърна глава.

— Че какво им е? — попита тя.

— Имам чувството, че не съм била тук от векове — въздъхна Доджър. Тя се намести върху облицованата седалка на кабината. — Наистина ли не си чувала за „Тривиа“?

— Какво е „Тривиа“?

— Барът на Рори.

— Въобще не бях идвала насам. Още не съм обиколила всичко. — Беше й неприятно да го признае. Истината беше, че за нея „Изобилие“ открай време си оставаше място, което предпочиташе да избягва, лъскав квартал, в какъвто такива като нея неизбежно ще загазят и веднъж вече го бе изпитала на гърба си.

Лифтът описа широк завой и навлезе в тесен тунел. Джут мярна лицето си, отразено в тъмнината, през която преминаваха.

— На нищо не приличам — оплака се тя, вдигна ръка и обърса наслоената върху стъклото мръсотия. След това се изкиска умолително. Беше разчорлена, отслабнала с няколко килограма от преживяванията, краищата на косата й бяха обгорени от киселинните плюнки на разгневените капеланци. Прокара пръсти през къдриците си и откри няколко почти оголени места.

— Къде предпочиташ да се настаниш? — попита тя.

— В „Тривиа“ — отвърна капитан Гилеспи.

Откриха „Тривиа“ там, където винаги си е бил, над ъгъла, на който „Просперити“ и „Паун“ се пресичат със Зеления булевард на фенерите.

— Ето откъде идва името му — обичаше да казва Рори на любопитните. — Трите пътя. На латински. Тъй де, названието не е никак случайно.

Рори често се фукаше, че неговият бар бил единственият, който останал отворен през време на отвличането и последвалата бъркотия. Нито една чаша не се счупила, когато се задействал двигателят, кълнеше се той. ПО-БЪРЗ ОТ СВЕТЛИНАТА — бе написала нечия немирна ръка зад бара. А също и: НИЕ ВИНАГИ СМЕ ТУК.

Табита Джут и Доджър Гилеспи се приближиха по „Паун“, изкатериха тясната, вита каменна стълба, минаха под ниската орнаментирана арка и се озоваха в клаустрофобично дворче, облицовано с бял мрамор. Тук всичко беше заоблено. В средата на дворчето върху стълб се издигаше електрически фенер, до него бе разположен малък фонтан с питейна вода, задвижван с педали. На отсрещната стена бяха подредени няколко врати от червено дърво и матово стъкло, зад което едва се процеждаше мътновата светлина. Дочуваше се и приглушена музика.

Капитан Джут беше объркана. За момент й се стори, че не е на никаква изкуствена планета, а се е върнала на Земята, в Гърция или Мароко. Припомни си мириса на трева, на печено месо и подправки, който се носеше като благоухание в сухия горещ въздух.

Тя вдигна глава. През перилата на балконите бяха провесени килими, зад тях се виждаха боядисани в зелено дървени щори, спуснати върху прозорците на стаичките за уединение. А най-отгоре, вместо синьо небе имаше овален таван от необработена сивкава материя, светъл като бетон.

— Капитане! — извика Рори иззад барплота. — Каква чест за мен!

Беше възпълен, лъснал от пот, с дребни, редки, русоляви кичури и бебешки сини очи. Имаше зачервени бузи на пияница и яки ръце като на стар моряк. Беше усукал около долната част на тялото си престилка.

Вътрешното помещение се оказа далеч по-просторно, отколкото би могло да се предположи. В сепаретата се бяха натъпкали хора, извънземни и машини, всички в различни стадии на весело опиянение, ала празненството изглежда получи нов тласък с появата на Табита. А също и на Доджър Гилеспи — последната сензация! Всички бяха чули новината за драматичното й приземяване. Мнозина космонавти се стекоха да й стиснат ръката и предлагаха да ги почерпят с Най-причудливите коктейли, на които дължеше славата си това уютно местенце.