Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Какво ще пиете, капитане?

— Бира.

Рори разпери дебелите си пръсти. Имаше повече видове бира, отколкото би могъл да изброи.

От коя да бъде?

— Която ти е най-близо.

Той й поднесе халба с шапка дебела пяна и размаха ръце, когато Табита му подаде кредитния си чип.

— За сметка на заведението! За сметка на заведението! — извика той. — Обиждате ме с тези ваши пари. Няма да ги взема. Видяхте ли Прозореца?

Това очевидно беше още една прочута атракция на заведението. В момента показваше слънчев изглед от Земята: блестящата повърхност на Сена, стройните, сребристи подпори на Понт дю Арт.

Странно наистина, колко бързо се бе променило всичко. Ерата на капеланското управление изглеждаше като древно минало, готово да потъне в забрава. Капитан Джут бе заобиколена от малка групичка посетители, издокарани в плетени вълнени жилетки и вратовръзки, които изглежда нямаха търпение да й разкажат за участието си в местните организации и се отнасяха с презрение към капеланците и техните питомци, еладелдийците.

— Когато някоя от, големите сини муцуни се появяваше да души наоколо, ние само повтаряхме: „Да, контрольор“, „Не, контрольор“, а след като си тръгваха, отново се захващахме с онова, което ни беше забранено да правим.

Те се побутваха доволно с лакти и се хилеха гордо.

— Което си е истина, истина си е, капитане — пъчеха се надменно. — Ние сме от друга раса. Каква работа имат да си пъхат гагите в нашата кръчма?

— Един и същи закон за вола и магарето е тирания! — издекламира наперен младеж. — Така пише и в Светото писание!

Мина известно време, преди Табита да осъзнае, че се опитваха да й представят някакъв Административен съвет, в който й предлагаха да заеме почетното място, „което напълно естествено й се падало по право“. А когато ги попита за предназначението на този Съвет, те й заявиха, че не са алчни за власт, напротив, ненавиждали властолюбците и само искали да вземат мерки, та „всичко да върви гладко и всеки да дава своя дял“.

— Какво смяташ, Доджър?

Доджър бе пропуснала по-голямата част от разговора. Беше достатъчно висока, та да си осигури жизнено пространство над нещата, които не я интересуваха.

— Господи, малката, не ме питай за такива неща.

— Е, съществуват някои фундаментални въпроси, които също чакат своето решение — продължи младежът, който преди малко се опитваше да привлече вниманието й с идеите си относно животинското равенство. — Като например разделянето на деня от нощта!

Капитан Джут никога не бе смятала този въпрос за особено съществен и предпочете да надигне халбата.

— Ако това искат хората — произнесе тя неопределено, загледана в тълпата от непознати лица, — нима за подобно нещо ни е нужен Съвет?

Опитаха се да й разяснят важността на общо взетото решение и на съгласието в обществото. Говореха и говореха, докато взе да й омръзва. Знаеше, че накрая пак ще направят онова, което са решили и затова не им обръщаше особено внимание. Такива като тях открай време се опитваха да оправят света, който и да било свят.

Доджър Гилеспи разговаряше с пълничка млада жена, нечия съпруга, ако се съдеше по халката, не че това влизаше в работата на Табита. В Прозореца се виждаха разноцветни балони, които се издигаха бавно нагоре.

Капитан Джут положи немалки усилия да задържи прозявката си. Накрая не издържа и се надигна.

— Щом искате да го направите — заяви тя, — направете го. Покажете ми готовия план. — Вече мислеше за обратния път и за хората, на които да прехвърли това задължение. Доркас щеше да й намери някого.

Членовете на зараждащия се Съвет изтикаха назад столовете си и й благодариха почтително. Обещаха й да привлекат и други раси, кимайки към алтецианите и трантите, които в момента блъскаха олющената флиперна машина. Така щяло да бъде по-справедливо, още на утрешното заседание, което…

— Ще се проведе точно в петнадесет нула нула — обяви на висок глас младежът, стиснал часовника си, сякаш бе ключов елемент от животоподдържаща система. — Петнадесет часа, по моя часовник. Часовникът ми е верен.

— Пратете ми известие — заяви Табита, но вече я дърпаха към друга групичка. Господи, нямаше ли край?

Беше някаква жена в глитесков, желатинен костюм и шлемофон с антени. Твърде късно Джут осъзна, че е насочила към нея камера.

— Аз съм Дженива Маккан, репортер на Девети канал — заговори жената, — намирам се в нашумелия бар „Тривиа“ и разговарям с капитан Джут. Капитане, нека първо ви поздравя с успешния скок.