Колин Грийнланд - Открадни си свят

Заради което бе виновен само един човек.

Всъщност Грант Непреклонния и неговата спътница биха могли да слязат на 000013 или да си запазят място в първа класа на който и да било транскосмически лайнер, но мъжът бе предпочел да останат тук. Колкото и неприятна на пръв поглед, ситуацията изглеждаше донякъде многообещаваща. Би могъл да я определи като едно ново предизвикателство.

Възможностите, с други думи, бяха непредсказуемо богати.

Плочката изписука отново. Този път, за да обяви, че разполага с пълен достъп.

Його се изправи неочаквано, притича до стената и клекна там, заемайки същата поза — с едно коляно подпряно на пода, а другото — хлътнало в седловината между двете й гърди, и положени на земята разтворени длани. Изглеждаше напрегната, сякаш долавяше някаква скрита заплаха, спотаена зад стените, тавана и пода.

Тя въздъхна и притисна слепоочията си с ръце.

— Какво има? — попита стреснато мъжът.

Його вдигна глава и го погледна.

— Миризма — обяви тя. Имаше гърлест, недостатъчно силен глас, който сякаш напускаше неохотно устните й.

Грант Непреклонния я погледна внимателно за първи път, откакто бяха влезли.

— Скоро ще можеш да се промениш — успокои я той.

Внезапен шум от улицата го накара да се премести в съседната стая. Едно от онези грозновати малки таксита се носеше с бясна скорост по пустата улица, раздирайки тъмнината с блесналите си фарове. Чуваше гласовете на пасажерите, пиянски подвиквания, дрънкане на бутилки и дрезгав смях. Един от тях носеше тромбон и се опитваше да свири на него.

Каква е цената, запита се мъжът, наричан Грант, на тяхното веселие? На какво се гради? Каква информация го подхранва и кои са данните, които биха го превърнали в страх от дебнещите наоколо сенки?

Трантката Його го последва на четири крака, седна на пода и забоде муцуна в рамото си. Очите й, с цвят на цариградско грозде, следяха неотклонно движенията на господаря. Не се чувстваше добре край трупа. Тя изсумтя тихичко през нос.

А междувременно на компютъра Грант бе успял да се свърже с аварийната система на една преустановила съществуването си охранителна фирма, чиито софтуерни останки все още витаеха из мрежата. Той се зае да изучава йерархичните й кодове и кибернетичната й хералдика, за да изгради върху тях собствено тайно скривалище.

Бидето не работеше. Мъжът наля кана с вода и я подаде на жената.

— Мъртвите са добри пазачи — обяви той.

Його не желаеше да си има работа с подобни пазачи. Всичко, което искаше, бе да остане насаме с мъжа. Макар стените тук да бяха гладки и неподатливи и нищо да не растеше на пода, тя предпочиташе да остане в апартамента, вместо да излиза навън сама.

— Отнеси матрака в другата стая — нареди й Грант Непреклонния. Тъкмо обзавеждаше скривалището си със станционен инспектор по охраната, който, според еладелдийските закони, бе облечен с необходимата власт да изисква и проверява всякакви файлове.

Когато имената започнаха да пристигат, мъжът блокира главните транспортни магистрали, след това задейства вируса. Самият блок бе с адреса на стандартна, многобазова програма за търсене. Защитата на охранителната фирма изчака препращането на информацията и веднага след това разположи обезопасен периметър около скривалището. Скрит зад невидимия му щит, фалшивият инспектор продължаваше с разпитите на ченгето, подпрян в тържествена поза на бюрото, но това бе само празна обвивка, отрязък от постоянно повтаряща се магнетофонна лента, защото самият Грант вече го нямаше.

— Шейсет цяло и две секунди — каза той.

Його не разбираше нищо, но долови задоволството в гласа му и това я накара да се почувства щастлива. Готова бе да не обръща внимание на трупа, стига това да го правеше щастлив. Докато беше край него и той сияеше от радост, би могла да забрави дори отсъствието на слънце. Всеки път, когато свеждаше поглед към нея, тя усещаше изпълващата я вълна от екстаз. Но дори когато бе обърнат с гръб, Його долавяше, че я наблюдава отвътре.

Бежовата плочка отвори търсения файл и попита кой е обектът, с когото Грант Непреклонния би желал да се запознае, в азбучен ред, започвайки с фамилията.

ДЖУТ, написа той. ТАБИТА.

В този час, както и във всеки друг, в „Раят на Дали“ светлините грееха ярко и музиката кънтеше жизнерадостно. Барманите работеха на предела на силите си, следвайки стриктно Петнадесетте стъпки към перфектното обслужване, също както брамините произнасят своите мантри. През отворената врата зад тях се виждаха димящите котлони на кухненското помещение, където пък готвачите свещенодействаха над тиганите и посипваха изкусните ястия с дължимите им подправки с точността на химици в свръхмодерна лаборатория. Досущ като стрелочник, старши готвачът подаваше зелена светлина към композициите с готови блюда, които минаваха бавно покрай него и изчезваха зад преградата, за да поемат дългия път на изкачване през Платинения каньон.