Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Да — изсумтя Табита и надигна халбата.

Но жената нямаше намерение да я остави на мира.

— Повечето от нас знаят добре — продължи тя, — какво представлява субсоларното хиперпространство. Но какво можем да очакваме от хиперпространството между звездите?

Капитанът се завъртя на високото си столче и погледна към едно от сепаретата, където неколцина алтециани сърбаха от чаши с требъл.

— Ами, попитайте тях — измърмори тя. — Те са били вече там.

Дженива Маккан кимна и я заобиколи, като полюшваше предизвикателно бедра. Тънката талия и добре оформеният ханш изглежда бяха могъщото средство, осигурило й бляскавата кариера.

— Господа, вие сте от планетата на име… чакайте да видя дали ще мога да я произнеса правилно — Алтеция, така ли е? — Тя ги озари с блестящата си усмивка. — Дженива Маккан, Девети канал. Бихме искали да ви попитаме какво можем да видим в хиперпространството?

Алтецианите измъкнаха издължените си муцуни от купичките и се изсекнаха шумно в изпъстрените си с червени петна носни кърпички.

— Гнищо… отгори до доли — загъгниха те. Новината бе потвърдена и от останалите извънземни, насядали около масата, — от край до край, на шир и длъж, хиперпространството бе само едно голямо нищо.

Табита Джут се скри сред тълпа космонавти, където най-сетне се почувства в свои води. Малко по-късно вече се бе покатерила на една маса и пееше с цяло гърло „Ние ще победим“, под акомпанимента на раздрънкана хармоника. В прозореца се виждаше небето над Париж, из което се рееха балони и вятърни мелници. Дженива Маккан разговаряше с някакъв веспанец, който тъкмо обясняваше:

— Нас капеланци отдавна разрешили да мотаем се наоколо. Вас заповядали да седи на задник. — Той плесна с длан по барплота, за да илюстрира думите си, и се наведе към нея с изпъкналите си очи. — Но какво ще помисли капеланци за това пътуване, а? — попита той опечалено.

Дженива Маккан разпери ръце, ужасена от тази мисъл.

— О, Боже мой… — въздъхна тя, сетне неочаквано се засмя, оголвайки зъби в добре тренирана усмивка.

Щръкнала върху масата, капитан Джут първа забеляза пристигането на Саския Зодиак. Извика й, вкопчи се в нея и я надари с голяма, звучна целувка.

— С кола съм — извика акробатката в ухото на Джут.

— Сега вече можем да отидем на бала — обърна се Табита към развеселената компания. Тя представи Саския на Доджър Гилеспи и последната я разгледа с нескрито любопитство. — Да знаеш, че не си я давам — побърза да уточни Джут.

— Чуй я само — подметна Доджър на Саския. — Момичето, което си открадна свят.

Топлото време се задържа. Израсна буйна растителност, която закриваше стълбищата и обрамчваше в гирлянди терасите. Палернианците ставаха все по-неспокойни, непрестанно се чешеха и се зъбеха един на друг. От перките нямаше и следа, сякаш бяха потънали в земята или по-скоро в тунелите под обезлюдените и изоставени квартали.

Хората се струпваха в обитаваните части и се люшкаха в една или друга посока, сякаш движени от невидими течения. Пустееха по-голямата част от жилищните сгради, но търговските обекти, баровете и ресторантите сияеха непрестанно, подобно на лагерни огньове сред безбрежната прерия.

И въпреки това, както беше предвидил Административният съвет, имаше периоди от субективното време, когато хората се прибираха да поспят, и те все повече се сближаваха за отделните райони. Цели квартали утихваха неочаквано, като че ли поразени от вълна приспивателен газ или под командата на неуловим и необорим сънотворен рефлекс, на хипнотично излъчване, повлияващо едновременно всички пчелички в кошера. Тогава трафикът постепенно замираше, утихваше звънът на комуникаторите. Тишината и покоят след дневната шумотевица и гълчава контрастираха досущ като смълчано предутринно затишие в самия пъкъл.

Пустееше и Монтгомърската цепнатина, чиито мемориални сводове тънеха в сенки. Високо горе, при стената на порта, обрамчена в тънката, сияеща черта на биофлуоресцентното осветление, малобройна група катереше бавно тясна метална стълба с парапети от изпънати стоманени въжета. Бяха двамина — мъж и нещо, което приличаше на жена. Мъжът носеше малък, син, издут сак. Жената носеше тяло.

Отиваха в апартамента, избран от мъжа. Нямаше нищо особено в мястото, накъдето се бяха запътили, нищо, което да го отличава. Само едно помещение, където да си оставиш нещата, преди да се замислиш какво да правиш оттук нататък.