Колин Грийнланд - Открадни си свят

Казвам се Алис и много си падам по историите. Когато бях само една обикновена баржа, капитан Джут често ми разказваше разни случки. Някои от тях бяха за самата нея и за това как накрая е станала мой капитан, други за наши съвместни преживявания, за местата, които сме посещавали, и работата, с която сме се захващали. Имаше и такива разкази, които просто не разбирах. Всъщност, да си призная, май повечето бяха от този род. Така е, не можеш да схващаш всичко, когато си баржа.

След това капитан Джут, която през целия си живот бе управлявала само баржи, шхуни и скутери, неочаквано се сдоби със звездолет, а в известен смисъл и аз.

Колкото и да е съвършена и адаптативна една машина, тя едва ли е в състояние да осъзнае какви чувства вълнуват хората. Но все пак аз разговарях подробно с капитан Джут и ето как тя ми описа какво е било за нея да получи на поднос „Изобилие“:

Било е като да се събудиш един ден и да откриеш, че си наследил необятен палат. Палат с повече стаи, отколкото би могъл да пребродиш. С място за всичко, което би пожелал да притежаваш. Стая за летене. Стая за плуване. Съкровищница, където да си търкаляш златните парички. Различна спалня за всеки ден от годината и една толкова тайна, че само ти да можеш да я намериш, където никой да не идва, за да те събуди, да те кара да ставаш и да иска да ти оправи леглото. С бална зала, където празненството никога не спира за всички твои приятели. С тъмница, в която да хвърлиш най-страшните си врагове. Хиляди, милиони стаи, стаи с техни собствени истории, стаи, в които живеят хора със странни, налудничави идеи за устройството на света. Хора с особен език, нужди и мечти. И други стаи, с неща, които дори не си в състояние да разпознаеш, с диви животни и странни машини, с неопределени настроения и непознати болести. И целият този палат се рее сред звездите.

Тъкмо в това се състоеше моята работа. Това бе причината, поради която капитан Джут ме измъкна от развалините на баржата и ме включи в електронната нервна система на звездолета: защото знаех как да го накарам да лети. Но само това и нищо повече. Нямам представа как го правя, също както всеки от вас не знае как точно върви, препуска в галоп, приплъзва се или с каквото там се занимава обичайно.

Тази история започва със старта на пътешествието от Астероид 000013 и свършва с неговия финал, с пристигането, което не беше съвсем истински край, а само поредното начало. Подобно на повечето пътешествия и споменатото стигна доста по-далеч и отне значително повече време, отколкото се предполагаше в началото, дори що се отнася до субективното време.

След толкова много увъртания, нищо чудно да ви е споходила мисълта, че капитан Джут не се е справила особено добре в края на пътуването, ала сигурно ще внеса допълнителен смут, ако ви разкрия, че тя не се справяше никак добре още от началото. Един Господ знае какъв е точният брой на статутите, териториите и правата за собственост, които тя наруши още с встъпването си в длъжност капитан на кораба, на бъркотиите и провалените бизнес начинания. Може би ако бе проявила по-голямо внимание, щеше да се представи в далеч по-добра светлина. Но пък тя вече бе увиснала от ръба на пропастта, откъдето връщане назад нямаше, което, честно казано, бе нейното обичайно състояние.

А в зеления купол цареше истински хаос. Същества от различни раси се щураха навътре и навън, цвърчаха, покрякваха, разправяха се помежду си и ръкомахаха развълнувано. Сред цялата тази шумотевица те изнасяха старите криогенни фризери, животоподдържащите машини и екоклиматизатрри и дотътряха на тяхно място гравитокамиони с пултове за управление на полета и грамадни макари с фиброоптични кабели. Приличаха на малки деца, които търчат в кръг с разперени ръце и бръмчат с уста, представяйки си, че имитират летящи машини.

Усмихната, както напоследък все по-често се улавяше да го прави, усмихната на всички и без да поглежда никого конкретно, Табита Джут си проби път през обичайната тълпа от зяпачи и звездобройци и спря насред фоайето. По навик постави пръст върху бутона за повикване на монитора на китката си, преди да си спомни, че навсякъде бяха монтирани силно чувствителни микрофони.

— Как върви, Алис?

— НАГОРЕ, НАДОЛУ И В КРЪГ — отвърна божествен глас.

Не беше никак лошо за глас от небето. Техниците сигурно са я сметнали за откачена, когато най-сетне си дадоха сметка, че всъщност иска от тях да възпроизведат акустиката на бергенска кобалтова пилотска кабина във вътрешността на висок двеста метра купол. Капитан Джут знаеше, че никога няма да постигне съвършена прилика, но все пак това бе топъл, човешки, женски, говорещ английски, лишен от възраст, безкрайно нежен и ужасно благонадежден глас. Капитанът се засмя. Това бе нейната Алис.