Саймън Грийн - Адският свят

— Аборигените трябва да са ги използували — каза Уйлямс. — А те тежат бог знае колко повече от нас.

Хънтър отново погледна мрежата, а след това — вратата.

— Добре, да опитаме. По-бързо, докато в мозъка ми не просветне мисъл, колко луда идея е това.

Приближи се до ръба на покрива, поколеба се за миг, после седна и провеси крака навън към мрежата. Погледна надолу и реши да не го прави повече — евентуалното падане щеше да продължи дълго. Измърмори нещо неясно дори и на него самия. Стъпи предпазливо на моста — заплетената бъркотия от нишки не беше по-широка от два метра и по традиция липстваха парапети. Жиците се опънаха слабо под тежестта му, но я издържаха. Той скръцна със зъби и прибра оръжието си. Сега ръцете му бяха свободни. Тръгна уверено напред, като се стараеше да държи погледа си фиксиран на сградата отпред. Но тя сякаш не се приближаваше. Подсъзнателно продължи да се пита и чуди дали мрежата е изработена от машина или някакво същество от рода на паяците. Мостът се разлюля и заклати, когато Кристъл и Уйлямс го последваха, но ги издържа и тях. Хънтър малко се успокои.

Но не бяха стигнали далеч и мостът се разтърси силно. Хънтър падна на едното си коляно и се вкопчи в нишките. Погледна инстинктивно назад, но знаеше какво ще види. Чуждият звяр ги беше открил. Ръмжеше беззвучно, показваше острите си зъби и уверено се движеше по ефирните ленти, които падскачаха и се люлееха. Колкото и чуплива да изглеждаше мрежата, тя издържа чудовището.

Капитанът изруга на глас и се изправи неуверено на крака.

— Изследовател, вземете доктора със себе си и вървете към следващата сграда. Аз ще задържа чудовището. Ако не ви настигна, намерете останалите и им кажете, какво се е случило. След това изчезвайте от града и право към катера. Викайте за помощ, докато ви отговорят. Това е. Никакви възражения. Изпълнявайте!

Уйлямс, когато минаваше край него, го бутна и се затича надолу по моста. Кристъл остана на мястото си.

— Аз трябва да остана, Капитане. Аз съм Изследовател!

— Затова трябва да тръгнеш, Кристъл. Те ще имат нужда именно от тебе.

— Вие сте по-нужен.

— Никой няма нужда от мен. С какво ли мога да помогна сега? За бога, тръгвай веднага!

Кристъл кимна в знак на съгласие и забърза след Уйлямс. Хънтър я проследи с поглед, след което се изправи лице в лице срещу връхлитащия звяр. Сега сякаш беше по-едро отпреди. Загнилата белезникава плът пасваше на структурата му, а зъбите в ухилената злобна паст изглеждаха ужастно остри.

Човекът изтегли пистолета от кобура. Нямаше нужда да поглежда — знаеше, че ръката му трепери. А стомахът направо го болеше от нервното напрежение. Пот се лееше от челото. Но въпреки, че умираше от страх и го бе обхванал ужас, не беше се паникьосал. мът му беше чист. Знаеше, какво трябва да прави и беше готов да го направи. Може би това бе всичко, от което наистина се нуждаеше — простата, недвусмислена увереност в неговия живот, нещо което да разбере и за което да се залови.

Звярът го наближи. Усещаше зловонието му във въздуха и чуваше запъхтяното дишане. Нямаше смисъл да стреля. Досегашните опити излязоха несполучливи. Сабята и силовият екран се оказаха повече от безполезни. На съществото бе израстнала нова ръка на мястото на отрязаната от Кристъл. Той не можеше да се обърне и да побегне. Чуждото скоро щеше да го хване и убие, а после да продължи с преследването на спътниците му. Стегна се, стисна здраво пистолета и усети, че ръката му вече не трепереше. Трябва да спечели време, не за себе си, за другите — да избягат и предупредят Империята за чудовищата на Уулф IV.

Винаги бе мислил къде ли ще умре и си представяше смъртта на някоя чужда планета, под някое чуждо слънце. Усмихна се на приближаващата се опасност и се прицели внимателно със своя деструктор в преближаващото се чудовище. Тънките паякообразни нишки на моста пламнаха от връхлетялата ги енергия и се разкъсаха. Звярът запищя остро докато падаше надолу към паважа на улицата.

Капитанът също полетя, но успя да сграбчи нишката, като захвърли и сабя, и пистолет. Мрежата се изплъзваше от ръцете му като че бе намазана с масло. Стегна хватката, докато пръстите го заболяха, но накрая успя да спре падането. Внезапното дръпване почти извади ставите на рамената, но няка си се задържа. Скъсаната част на мрежата се разлюля и запада надолу, като скоростта й нарастваше под тежестта на тялото му. Стената на отсрещната сграда се понесе светкавично към него. Той мигновено зърна най-близкия прозорец. Мрежата се плясна в преградата, а човекът влетя вътре през отвора.