Саймън Грийн - Адският свят

Изследователката пое дълбоко въздух, стегна се, прицели се хладнокръвно с деструктора и натисна спусъка. Пламтящият лъч енергия уцели съществото точно над очите и главата му мигновено експлодира. Вихрушката от кърваво месо и кости се пръсна на всички страни. Чудовището се смъкна на колене, килна се тромаво настрани и затихна. Кристъл го огледа внимателно. Искаше да се увери, че е мъртво, че сетивата й не я лъжат. „За това ли“ — помисли си тя, като прибра накрая оръжието си — „се градяха такива планове и приготовления, а се оказа едно глупаво същество, което може да се повали само с един изстрел“. Тя се разсмя нервно. Знаеше, че така ще бъде — Изследователите убиват чуждите, така стана и сега.

Напусна нишата и се запъти бавно през площада към неподвижното тяло. Отблизо изглеждаше още по-едро, отколкото беше предполагала. Къде ли, по дяволите, се бе крило през цялото това време? Но сега по-важно е да се разбере, колко подобни същества има тук и къде се крият?

Двамата й спътника се появиха от различни страни на площада с деструктори в ръце и тичешком се приближиха до нея. Кристъл гледаше замислено мъртвото същество; със своите шест метра височина бе най-едрото нещо, което беше убивала. Дали не трябва да го препарира като ловен трофей?

Намираше се на около три метра от него, когато то внезапно се размърда и започна да се изправя на крака. Миг-два се олюляваше, докато от кървящата рана на врата се подаде нова глава. Залепналите клепачи бавно се разделиха, огромната уста зейна и ужасен рев изпълни площада.

Кристъл сграбчи деструктора си, макар да съзнаваше, че енергийният кристал не бе имал достатъчно време да се зареди. Чуждото същество се завъртя и тръгна право към нея. Беше принудена да задейства силовия екран. Усещаше солидната тежест на клеймора в ръцете си. Звярът беше така близо, че виждаше как гнилата плът се гърчи и пада от тялото му. Зловонието беше направо непоносимо.

Звярът я гледаше твърдо с мътните си жълти очи, а устата му се хилеше с бездънната си паст. Ноктестата му ръка се протегна, но преди да я докопа два взрива разкъсаха на части врата и гърдите му. Кръв и плът полепна по силовото й поле. Кристъл побърза да се оттегли, защото чуждото се извърна към мъжете, които го бяха ранили. Мърдащата му плът вече регенерираше. Зейналите дупки бавно се затваряха. Хънтър и Уйлямс побързаха да включат силовите си щитове. Чудовището заблъска по тях с пипалата на дясната си ръка.

— Насам! — изкрещя Кристъл, като сочеше със сабята си най-удобния път за отстъпление, който бе избрала предварително.

Те затичаха към тясната пътечка. Чуждото нададе оглушителен вой и се заклати сбед тях. Жената погледна през рамо назад. По тялото на съществото вече нямаше рани и то се движеше с невероятна за размерите му бързина. Хората се носеха стремително надолу между двете сгради. Следваше да решат накъде да се насочат след това. Не можеше да се мисли, че ще избягат от звяра. Някъде трябваше да спрат!

Кристъл затърси трескаво укритие измежду околните сгради. Видя една отворена врата вдясно. Без да намалява темпото смени веднага посоката. Вътре нахълта със сабя и пистолет в ръцете си, но мрачната стая изглеждаше празна. Тримата се скупчиха един до друг и започнаха да се оглеждат за нещо, с което да запушат отвора. За съжаление не видяха нищо подходящо; само дванадесет лъскави метални спирали висяха от тавана.

На отсрещната стена зърнаха друга врата и веднага се насочиха натам. Беше още по-тъмно, но те не се осмелиха да използуват фенери. Звярът можеше да го види. Изключиха силовите екрани, седнаха на пода с опрени в стената гърбове и почакаха очите им да свикнат с мрака. Всичко беше спокойно и тихо, единственият шум беше отривистото им дишане.

— Не го чувам повече — изрече Уйлямс. — А вие?

— Още е навън — определи Хънтър. — Звярът знае, че няма къде да избягаме.

— Какво, по дяволите, представлява това същество? — заинтересува се Уйлямс. — Видях го да умира, а после да се изправя. Сякаш е излязло от някаква легенда или мит. Безсмъртно…

— Суеверието е съдбата на незрелите умове — отряза Кристъл. — Каквото и да представлява, е нещо реално. Върху дрехите ми още има капки от неговата кръв. Когато му отнесох с деструктора главата, на звяра му трябваше известно време преди да се възстанови. Сигурно го е боляло много. Потресаващо, нали!

— Но може ли да бъде убито? — запита Уйлямс. — Или вече е умряло? Плътта му се разлагаше. Поне това можах да разгледам със сигурност.