Саймън Грийн - Адският свят

Беше така просто и правилно, че не можеше да не сработи. Хънтър и Уйлямс щяха да напуснат площада, вдигайки голям шум, след което по заобиколен път щяха да се върнат тихо и да се притаят в някакво прикритие. От своя страна Кристъл ще стои спокойно на средата на площада и ще чака нещо да дойде. Обичаше да действа направо, когато беше възможно, и смяташе, че колкото по-сложен е един план, толкова по-голям шанс има да се провали. Освен това те сега нямаха никакво време. До падането на нощта оставаха три часа и никой от тях не желаеше да остава по тъмно в града. Той можеше и да изглежда изоставен, но в него имаше призраци и те не изглеждаха никак дружелюбни.

Хънтър и Уйлямс шумно се сбогуваха и напуснаха площада. Той изглеждаше напълно спокоен. Кристъл отиде до чакълената стена, седна на една удобна на външен вид метална плоча и извади от джоба си цигара. Позабави се със запалването й, като се стараеше да създава впечатление на пълно отпускане и спокойствие. Скоро остана къс фас, при нормални условия щеше да го хвърли, но тя бе почти свършила пакета, който бе донесла със себе си и затова прибра загасения остатък. Ни пилей, ни желай, обичаше да казва майка й.

Тя извади сабята си, после — парцал от ботуша си и започна да чисти острието с бавни равномерни движения. Познатият ритуал я успокояваше. Но колкото и да протакаше, работата бе свършена, Кристъл прибра парцала на мястото му, а сабята сложи на скута си. Отлично оръжие — Клеймър, предаван по наследство през последните три поколения на нейното семейство. Тя се надяваше да не посрами сабята, въпреки че понякога изпитваше съмнение. В повечето случаи съдбата на Изследователят бе несигурна.

Мислите й се прехвърлиха на очаквания сблъсък. Ако се съдеше по мащабите на сградите, съществото, което трябваше да се появи, щеше да бъде високо около два два и половина метра. Спомни си статуите от равнината, намръщи се леко, потрепера, но си каза, че това няма никакво значение. Каквото и да е, тя ще го надвие. Нали е Изследовател!

Жената внезапно се изправи. Слаб, но повтарящ се звук разкъса тишината. Огледа се, не видя никаква следа от движение, а и не можеше да определи посоката, откъдето изваше шума. Кристъл загаси цигарата си и постави остатъка в джоба си за по-късно. Изправи се със сабя и деструктор в ръце. Сви леко лявата си китка настрани. Силовото поле светна. Вече можеше да чака уверена и готова с подходящо прикритие и определени пътища за отстъпление. Това, което идваше, стъпваше бавно, тежко и отчетливо, но звуците се отразяваха многократно и тя не можеше да каже къде се намира причинителят им. Наистина Капитан Хънтър и Уйлямс трябваше вече да са наблизо, но не биваше да се оповава на тях. Съществото се приближаваше. Продължителен остър вопъл, мощен, гневен и ужасен, внезапно се вряза пронизително в слуха й. Косата й настръхна. Воят проникна дълбоко в някакво примитивно ниво на подсъзнанието й. Връхлетя я желание да се обърне и да побегне далеч от чуждия град. Преборисе безжалостно и смаза възникналата мисъл. Тя е Изследовател! Срещу нея идва някакъв си жалък чужденец.

Изследователите убиват принужда чужденците. Това е тяхната функция, тяхното задължение, техния смисъл на съществуване. Бързо изтича до сенчестата ниша, която бе избрала предварително, и притисна гръб към стената. Сякаш се приближаваше силна буря. Звярът виеше яростно и Кристъл за пръв път успя да мерне нещо движещо се зад чакъления насип. Вдигна оръжието си и зачака да се появи нападателят.

Внезапно чакъла се разпръсна — съществото се вряза устремно в него. Камъни и метални парчета летяха във всички посоки из въздуха. Звярът стъпи на площада. Лицето на Кристъл се сгърчи от отвращение. Той достигаше шест метра височина и сигурно щеше да я надминава, ако не държеше главата си ниско и изпъната напред. На цвят беше мръснобяло, а грубата му кожа приличаше повече на дебела кора. Огромните мускули се подаваха като възлести буци, но пропорциите им бяха някак си неправилни. При това обезпокоително неправилни. Усуканите ръце почти докосваха земята. Едната завършваше с уродливи нокти, другата — с маса гърчещи се пипала. Лицето — неподважна маска, беше ъгловато и кокалесто. В отворената страшна паст блестяха осри зъби. По двете очи, без клепачи и жълти като урина, нямаше и помен от зеници или ретини.

Съществото залиташе тромаво и непохватно. Вървеше към площада сякаш търсеше някакъв звук или миризма, по които да се ориентира. Кристъл трябваше да надвие желанието си да не го гледа. Колкото и грозно да е, каза си тя, виждала съм и по-страшни неща. Чуждата плът беше гнила и разкапваща се. Подир себе си оставяше мръсна следа. Куп безцветни кокали прозираха през нацепената кожа при всяко нейно опъване. На места месата мърдаха и се гърчеха, сякаш нещо кипеше вътре в тях.