Саймън Грийн - Адският свят

— Напълно сте права, Изследовател. — Хънтър извади деструктора и бързо се огледа. Имаше много сгради наоколо, обгърнати от сенките на настъпващата нощ, но никаква врата не се виждаше. Някаква постройка вдясно му се стори полуразрушена от експлозия. Едната й част откъм улицата бе откъсната, останали бяха само метални пръчки като счупени кости и неравен отвор на върха на купчина натрошени камъни. Хънтър тръгна натам, останалите го последваха.

Изкатерването по камъните се оказа доста лесно. Капитанът спря на върха, извади полевия си фенер и го включи. Бледата златиста светлина разкри пред очите им просторна празна стая отвъд отвора. Сените бяха покрити със сребристи метални фигури, които образуваха смущаващи рисунки, граничещи с пълна липса на смисъл. Хънтър погледна към улицата долу. Той все още не виждаше и не чуваше нищо въпреки допълнителната възможност, която височината на чакъления хълм му предоставяше. Започна да си мисли дали Уйлямс в своята изнервеност не се е уплашил от собствената си сянка. Но в този момент до ушите му достигна лек шум, като шепот, като нещо много отдалечено в пространството. Той се завъртя и се взря в посоката, от където се чуваше шумът. Някъде далеч в мрака нещо се движеше. Хънтър се наведе и се скри зад един голям камък. Кристъл вече беше намерила прикритие. Уйлямс извади пистолета си, но стоеше на открито, воден в настъпващия здрач от засиленото си зрение.

— О, Господи! въздъхна той и гласът му секна.

— Какво е то? — попита Кристъл. — Какво виждаш?

— Някой е отворил вратите на Ада — отвърна Уйлямс. — И всички демони са нахлули в града.

Хънтър се обърна към Кристъл и погледите им се кръстосаха. Капитанът се взря отново в тъмнината, облачета бяла пара се носеха в студения въздух от дъха му. Сега, когато бяха спрели на едно място, му беше още по-студено. Точно в този миг той зърна за пръв път това, което се движеше срещу него, и леден ужас го накара да настръхне. Огромна вълна от подскачащ, бягащ и пълзящ живот се надигаше, заливайки широката улица, и се насочваше право към скрилите се хора, ужасяващ поток от кошмари и уродливост. Имаше твари, стъпващи на два крака, и други, които тичаха на четири, а и такива, които подскачаха във въздуха, като че бяха безтегловни. Имаше същества с вълчи зъби и нокти, които се хвърляха и разкъсваха съседите около тях. Имаше такива, които изглеждаха, като че бяха обърнати отвътре навън, и някои, чиито форми изобщо нямаха никакъв смисъл.

Исполински насекоми пълзяха покрай сградите като бръмбари върху капака на ковчег. Кривещите се сенки плющяха във въздуха. Чуждите твари пищяха, ревяха и бърбореха, а имаше и звуци, които приличаха на човешки плач и смях. Те идваха, надигаха се от тъмнината безкрай, пришпорвани от невидим остен, приближаваха се с всяка изминала минута. Хънтър гледаше демоните на града и у него се надигна желание да се обърне и да избяга. Не, той не можеше да ги понася! Как изглеждаха само! Тези противни форми и безумни конструкции бяха истинска заплаха за неговия разум.

Но не можеше просто така да им обърне гърб и да избяга. Той бе Капитан и трябваше да дава пример. Дори и да е скован от страха така, че да не е в състояние правилно да мисли. Старата позната паника терзаеше нервите му, заплашвайки всеки момент да се отприщи. Дишането му се учести и пот изби по челото му, когато погледна деструктора и забеляза, че ръката му трепери. Пое дълбоко въздух и се пребори с паниката. Няма значение, че умира от страх и му е трудно да го преодолее. Трябва да се справи. Усети как лека по-лека напрежението спада. Имаше някаква утеха да знаеш, че по-лошо от това вече не може да стане. Поне очакването бе свършило и никакви изненади нямаше повече да го безпокоят. Той вдигна деструктора, за да посрещне надигащата се маса чудовища. Ръката му все още трепереше, но толкова леко, че само той си го знаеше. Сграбчи Уйлямс със свободната си ръка и го издърпа до себе си. Докторът се дърпаше, стремейки се да освободи ръката си, и в един момент Хънтър си помисли дали пък не иска да го остави да го убият.

Чужденците бързо се приближаваха до купчината камъни и Капитанът откри, че изпитва истински ужас от техния вид. Нито един от тях нямаше строго определена форма. Като някакъв безумен каприз, като продукт на прищевките на множество непрекъснато променящи се памети тези твари сменяха обема си всяка минута. плътта се стичаше по костите като топящ се восък, преливайки се от една форма в друга. Нови очи се опулваха в бълбукащото месо, нови ръце изхвърчаха от най-невероятни места. За миг в паметта на Хънтър проблесна споменът за статуите от камък, които бе видял в откритата равнина — като че бяха направени от части и парчета от най-различни биологични видове, напълно несъвместими един с друг. Дали все пак не бяха някакво предупреждение?