Саймън Грийн - Адският свят

„Има доста добавки. Сигурно е натъпкан с тях от главата до краката.“ — помисли си Хънтър. Само се надяваше да са достатъчно заредени. Изследователката бе в стихията си. Ловко въртеше своя клеймор наляво и надясно, използвайки и двете си ръце, и тежкото острие сечеше подвижната плът с такава лекота, сякаш минаваше през мъгла или дим. Тя си пееше нещо в ритъма на удари на някакъв груб гърлен език, непонятен за Хънтър, а лицето й бе осветено от диво щастие. Той отклони поглед, концентрирайки своя гняв и страх върху чужденците. Ножът му не бе причинил много вреди сред тях, но дори само миризмата на проливаща се кръв често бе достатъчна да докара заобикалящите го твари до дива, засилваща се ярост.

Хънтър отстъпи крачка, за да избегне една чужда озъбена уста, и едва не падна, понеже камъните под краката му внезапно се разместиха. Докато възстановяваше с усилие равновесието си, той насочи плоската част на екрана, за да отблъсне чудовището. Зъбите му тракаха и хапеха по енергийното поле. Хънтър се опита да използва като прикритие един по-голям камък, но мястото, на което бе стъпил в момента, бе доста несигурно и не позволяваше излишни движения. Живата вълна прииждаше неспирно към основата на възвишението, блъскайки се напред, без значение колко от тях бяха пострадали от оръжието на Ескадрилата или от самоизтребване. Никое не бе умряло, независимо от тежестта на нараняванията.

В продължение на няколко минути те се надигаха непокътнати след смъртоносните рани, а полуизядените тела се оформяха около раздробените кости, отново готови за борба. Хънтър почувства огромно отчаяние да се надига в гърдите му, когато осъзна че няма начин да спечели, без значение колко добре се сражава. Рано или късно неумиращите твари щяха да го стъпчат и дано само има късмет смъртта му да настъпи бързо. Опита се да си представи какво би станало, ако той самият може да възкръсва, да убива и да бъде жив отново и отново, но разумът му отхвърли с ужас подобни мисли.

Чакълът под краката му пак се свлече, сетне се разцепи, огромни пукнатини зейнаха по средата на хълмчето. Изпод разместващите се камъни и метал достигаше шум от нещо огромно, което риеше и се стремеше към повърхността. Полупрозрачни пипала изникнаха от пукнатините, жадно търсейки плячка. Уйлямс изкрещя повече от страх, отколкото от шока, и започна да сече отчаяно пипалата със сабята си. Кристъл просто не им обърна внимание, дивата усмивка не слезе от лицето й, докато отблъскваше с непоклатима увереност чуждата орда. Хънтър се поколеба за миг, чудейки се какво да направи, за да се измъкнат от положението, ако изобщо биха могли да се измъкнат. Лъщящите пипала плющяха напред-назад и бе просто въпрос на време да хванат някого от Ескадрилата. Хънтър отстъпи една крачка, сърцето му биеше като чук в гърдите, когато се сви зад щита, сетне пъхна пистолета в една от пукнатините и натисна спусъка. Яркият енергиен лъч проникна в насипа към това, което се движеше отдолу, и чакълът се залюля като при мъртво вълнение, а копаещото изчадие изрева в агония.

За момент сякаш всичко замря, ужасният звук се издигна извън камъните, а сетне пипалата се плъзнаха обратно в пукнатините и изчезнаха. Кристъл посрещна ордата жадно, с неизменната си усмивка и блестящата си сабя. Изостреният стоманен ръб се плъзгаше през протегнати ръце и пипала и продупчваше кости и хрущял като хартия. Огромно пълзящо насекомо с кръгли като луковици очи се осмели да навлезе в нейния обсег, а острите му като бръснач челюсти тракаха ненаситно. Без да променя темпото на атаката, Кристъл извади цигарата от устата си и натика горящия й край в едно от изпъкналите очи. Окото се пръсна и огромното насекомо се дръпна изплашено назад, клатейки яростно глава, сякаш искаше да се отърси от болката. Останалите го нападнаха и то изчезна под тежката маса ръце и зъби.

Хънтър отново се приближи плътно до Кристъл, но знаеше, че няма да издържи дълго. Дишането му бе учестено и неравно, студеният въздух изгаряше дробовете му. Той бе облян в пот въпреки студа, а гърбът и ръцете го боляха от безспирното въртене на камата и силовия екран.

Кристъл изглеждаше по-свежа отвсякога, но Хънтър знаеше, че издръжливостта дори на един Изследовател има предел. Уйлямс също бе започнал да намалява темпото. Трябваше да слязат долу, иначе ще бъдат премазани.

Но така щяха да предоставят на чудовищата благоприятна възможност.

„Ужасно е, ако го направим, ужасно е и ако не го направим — помисли си Хънтър с горчивина. — Едва ли съм чувал по-сполучлива дефиниция на Ескадрила за Ада от тази.“