Саймън Грийн - Адският свят

Кристъл въртеше сабята и с двете си ръце, а студената усмивка отново се бе появила на лицето й. Огромните насекоми попадаха под острието й, падаха неуязвими надолу. Кристъл силно се разсмя. Ето това бе, за което се бе готвила, това, което бе целта на живота й — да бъде една перфектна, непобедима убиваща машина. Чужденците я наближиха и настъпилото клане я доведе до изстъпление.

Тогава Хънтър използва последната от останалите му гранати, хвърляйки я върху лозата. Взривът проби дупка всред виещите се клони и той със сила се спусна през нея, без да обръща внимание на издраскванията по голите му лице и ръце. Изследователката бе обкръжена от всички страни от осакатени насекоми и изглеждаше, сякаш не тя е мишената. Капитанът я сграбчи за ръката и я блъсна към улицата. За миг Кристъл му се опъна, но треската й за убийство се поуталожи и тя затича заедно с него към Медната кула.

Корби вдигна пистолета и стреля наслуки в тъмнината. Яркият енергиен взрив за миг освети залата с паметите и проби бронираната гръд на една твар, която се опитваше да премине през стената. Тя изпищя, когато тъмнината настъпи отново — невероятно кресливо гласче за такова огромно създание. Корби се огледа диво наоколо и затърси опипом есперката, знаеше, че е някъде тук — беше спряла да повръща, но все още се чуваха конвулсивни спазми. В този миг ръцете му се натъкнаха на нещо твърдо и непоклатимо и сърцето му спря.

— Спокойно — изрече бързо Линдхолм. — И си дръпни ръцете. Ако се лутаме напосоки в тъмното, ще свършим, убивайки се един друг. Пусни силовия си екран, това ще ти даде малко светлинка, докато извадя фенера от раницата.

Корби активира екрана си и бледата лъчиста светлина около китката му прогони част от тъмнината. Линдхолм огледа бързо бронирания чужденец, който лежеше отпуснато в разбитата стена, и затършува в раницата на Корби за фенера му. Корби сграбчи Де Чанс за раменете и я вдигна отново на крака. Тя се наклони уморено към него и стисна ръката му, търсейки опора. Гаденето бе престанало, оставяйки я бледа и омаломощена. Корби я погледна загрижено. Лицето й бе изпито и напрегнато, а очите й не се движеха. Някъде наблизо от всички страни напираха чужди писъци и крясък. Те се приближаваха. Линдхолм включи най-сетне фенера и залата с паметите отново изникна пред очите им.

— Трябва да се измъкваме оттук, Свен — каза Корби. — Есперката не е добре, а чужденците всеки момент ще са тук.

— Положително си прав — отвърна Линдхолм. Огледа се за изход, но видя само вратата, през която бяха влезли. Част от стената се бе срутила. Бронираната твар блокираше прохода с тялото си, но вече бе започнала да се размърдва. Линдхолм изруга и насочи деструктора си към пода. Натисна спусъка и изпепеляващата енергия проби огромна дупка. Подът изстена и потръпна. Множество пукнатини плъзнаха на всички посоки, но след няколко минути той отново стана устойчив. Корби погледна Линдхолм сурово.

— Там долу? Ти се майтапиш. Може да има някой.

— Предлагаш ли нещо по-добро?

Корби се намръщи неохотно.

— Има дни, в които е по-добре да не си ставал сутринта от леглото.

Линдхолм седна на пода и провеси краката си в дупката.

— Ще се спусна пръв, а ти ще ми подадеш фенера. Разбрано?

— Добре.

Корби вдигна на ръце покорната Де Чанс и я понесе към дупката. Сетне зачака неспокойно Линдхолм да се спусне в мрака. Обърна се и погледна към отворената врата. Не виждаше нищо в мрака, но чуваше приближаването на чужденците. Усещаше по звука, че са много. В пукнатината на стената бронираното насекомо бавно повдигаше главата си. Сините му очи святкаха в полумрака. Корби гледаше замаяната Меган и се чудеше какво ли й бяха разкрили сферите с паметта, за да реагира по този начин. Но като помисли още веднъж, реши, че изобщо не иска да знае. Линдхолм му изсъска отдолу и той внимателно спусна есперката в протегнатите му ръце. Де Чанс промърмори нещо несвързано, но не излезе от замаяното си състояние. Бронираният чужденец се размърда в пукнатината на разбитата стена. Корби бързо седна и се промуши през дупката в тъмнината под него.

Озова се в кръгъл тунел, висок седем стъпки. Сравнен с огромните размери на останалите помещения, той му се стори направо клаустрофобичен. От грубите каменни стени се стичаше влага, която вонеше отвратително. Линдхолм вдигна фенера и огледа тунела в двета посоки, доколкото му бе възможно. Той и Корби се спогледаха.

— А сега накъде? — попита го Корби.