Саймън Грийн - Адският свят

Меган Де Чанс уверено се насочи към лабиринта от загадъчни форми и стъпи на една обикновена рампа, която водеше право към сърцето на машината. Странни фигури се появяваха и изчезваха около тях. Хънтър започна да се чувства като насекомо, хванато в капан и принуждавано да върши непонятна нему работа за Устройството. Разбираше това, донякъде го въприемаше, но не успяваше да го оцени. Бляскаха светлини, чуваха се звуци, температурата внезапно се покачваше и спадаше. Но във всичко това не откриваше никакъв смисъл.

Рампата се виеше между слоеве от блещукащ кристал, а и въздухът често бе пронизван от разряди на статично електричество. Главоболието на Хънтър стана непоносимо и започна да му се повръща. Без съмнение това до известна степен се дължеше и на напрежението, но той не можеше да определи доколко Устройството имаше пръст и колко време му остава, преди тялото му да започне да се променя като тялото на Де Чанс.

Лъскави метални пипала като гърчещи се змии внезапно се спуснаха отгоре им. Протегнатите ноктести ръце опипваха трескаво наоколо. Ескадрилата вдигна навреме защитните екрани и нападателите бяха отблъснати от силовите полета. Край тях се завъртя истински вихър, идващ сякаш отникъде, пипалата се протягаха, удряха и се отдръпваха с невероятна скорост. Хънтър опита сабята си срещу едно от тях, ала стоманеното острие отскочи, без да остави следа. Останалите мъже стреляха с пистолетите си, но целите се движеха прекалено стремително дори за техните опитни рефлекси. Изследователката се опита с ръба на екрана си да отсече едно пипало. Успя. Останалите обаче започнаха да избягват ръбовете на силовите екрани — изглежда бързо се обучаваха. Кръв хвърчеше из въздуха, когато ноктите попадаха в целта въпреки взетите мерки.

Меган Де Чанс внезапно падна на едно коляно, скри се зад екрана си и затвори плътно очи. Хънтър се хвърли на помощ, но доколкото успя да види, тя не беше пострадала. Изпитото й лице се напрегна силно и така се изкриви, че започна да му изглежда нечовешко — някакъв несъвършен дубликат бе заел мястото на оригинала. Широко отворените очи на Есперката блестяха като кървавочервени езера с дълги разцепени зеници, при вида на които косата на Капитана настръхна.

— В зенита, Капитане. Стреляйте в зенита и ще изключите защитните механизми.

Колебанието на Хънтър продължи само миг, преди да стреля там, където сочеше есперката. Някъде горе, във висините, се разнесе тътен и рампата под краката им се разтресе. Пипалата изчезнаха обратно в лабиринта от машинарии. Хората бавно прибраха екраните си, дишаха ускорено. Хънтър се помъчи да срещне неспокойните очи на Меган Де Чанс.

— Отлично, Де Чанс. На какви други изненади ще имаме щастие да се натъкнем?

— Засега не знам, Капитане, но трябва да вървим по-бързо. Влиянието на кулата нараства. Усещам как се формира. Скоро и вие ще започнете да се променяте като мен. — Гласът й стана дрезгав, напрегнат и се превърна почти в ръмжене. Едната й ръке бе забележимо по-дълга от другата. Тя се усмихна на Хънтър — зъбите й бяха покрити с някакви точки. — Слабото място е близо, Капитане. Аз определих къде можем да поставим нашите експлозиви.

Тя продължи нагоре по рампата, тялото й се движеше в странен нечовешки ритъм. Устата на Хънтър пресъхна, пот се стичаше по лицето му. Той се чудеше какво ще стане с есперката и дали същото го чака в близкото бъдеще? Би ли могъл да живее, ако изглежда като нея? Дали ще иска въобще да живее? Преглътна тежко и си наложи да се съсредоточи върху работата, която трябваше да извърши сега. Нужно бе веднага да се поставят експлозивите и да напуснат града преди взрива. За останалото ще се безпокои след това. Ако има изобщо „след това“.

Стигнаха място, където хиляди проводници се извиваха и гърчеха като гнездо с червеи. Електрически разряди разсичаха въздуха. Един кристал се въртеше бавно в средата на това кълбо и проблясваше с ритъма на бдително око.

— Ето го! — възкликна Меган Де Чанс. — Предполагам, че е някакъв вид реле. Взривете кристала и ако имаме късмет, цялата кула ще се срине.

— Късмет — с отвращение повтори Корби. — Не съм усетил с нищо, че сме имали късмет, откакто се приземихме на тази дяволска планета!

Хората се заеха да изпразват раниците си, събирайки на едно място всички мини и гранати. Купчината за съжаление изглеждаше твърде малка в сравнение с необятността на кулата. Кристъл подреди експлозивите така, че да причинят максимална вреда. Сетне настрои часовниците. Погледна Хънтър, но лицето й бе посърнало и мрачно.